Лицето на смъртта

Настъпилата тишина е също толкова отвратителна, колкото и пеенето. Момичето продължава да се взира през прозореца. Пистолетът не се е отместил от слепоочието й.

Сара се обръща към мен. Движението й прилича на монтаж от бавни и резки движения, подобно на стара врата, която се отваря на ръждясалите си панти. Първото нещо, което забелязвам, е красотата й, която контрастира на касапницата около нея. Тя е като някакво ефирно създание, което не принадлежи на този свят. Косата й е черна и лъскава като на моделите в рекламите за шампоани. Кожата й е бяла, но се усеща екзотичен привкус, който подсказва за европейски корени. Вероятно френски. Чертите й са симетрично идеални — нещо, за което повечето жени мечтаят и много от тях минават под ножа, за да го постигнат.

Лицето й е пълна противоположност на моето — то е съвършено.

По ръцете и главата й има пръски кръв, а бялата й нощница с дълги ръкави е подгизнала от нея. Устните й са пълни и сочни, чийто нормален розов цвят е заменен от бледо бяло като корема на риба.

Нощницата ме учудва. Защо е облечена в нея, все още дори не е мръкнало?

Очите й са наситеносини, очи, които разбиват сърца. Поражението, което намирам в тях, е толкова дълбоко, че направо ми се повдига.

В цялата тази красота е опряно дулото на 9-милиметров „Браунинг“. Това не е слабият 22-калибров модел. Ако дръпне спусъка, ще си отнесе главата.

— Сара? Чуваш ли ме?

Тя продължава да ме гледа е пораженческите си сини очи.

— Скъпа, това съм аз. Смоуки Барет. Казаха ми, че си питала за мен, и дойдох възможно най-бързо. Искаш ли да поговорим?

Момичето въздиша. От дъното на душата си. Въздишка, която казва: Вече искам да полегна, да полегна и да умра. Не ми отговаря, но поне не отмества поглед от мен. Точно това искам. Не желая очите й да започнат да блуждаят и да се спрат на труповете на леглото.

— Сара? Имам една идея. Защо не излезем в коридора? Не е необходимо да ходим по-далеч — просто ще седнем на стълбите… ако искаш. Можеш да държиш пистолета си там, където е в момента. Просто ще седнем и — когато си готова — ще поговорим. — Облизвам устни. — Какво ще кажеш, мила?

Момичето килва глава на една страна. Движението е напълно нормално, но ме ужасява, защото нито за миг не отлепя дулото на пистолета, докато го прави. Прилича на някакво кухо създание. На кукла.

Отново въздиша дълбоко. Лицето й е безизразно. Единствено въздишките и очите й ми разкриват какво се случва вътре в нея.

Намира се някъде в ада.

Минава един дълъг миг, след който Сара кима.

В този момент осъзнавам, че мълчанието на Бони може да ми е от помощ. Не изпитвам неудобство от тази невербална комуникация, а и мога да разбера значението на жестовете, без да са необходими думи.

Добре — гласи това кимане. — Но пистолетът остава. Вероятно ще го използвам.

Просто я изкарай от тази стая, казвам си. Това е първата крачка.

— Чудесно, Сара — отвръщам и кимам. — Ще прибера пистолета. — Погледът й следи всяко мое движение, докато го правя. — Сега ще изляза от стаята. Искам да ме последваш. Искам да не отделяш очи от моите. Това е важно, Сара. Гледай само мен. Не поглеждай нагоре, надолу, наляво или надясно. Гледай само мен.