Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Наистина ли? — пита измъчено тя.
— Наистина. — Млъквам за миг. — Сара, нямам представа какво се е случило с теб, но от това, което видях досега, човекът, отговорен за случилото се, е бил силен. По-силен от теб. Или пък от мен, ако трябва да бъдем честни.
Забелязвам учудване в очите й.
— Нима можеш… — долната й устна започва да трепери. — Нима можеш да усетиш присъствието му?
— Да.
Така ли е наистина?
Може би съществува още една възможност, нали? Може би е насочила пистолета към бащата и го е накарала да свърши тежката работа. Може би тя е извършителят.
Прогонвам тази мисъл с въображаемо махване на ръката.
Прекалено сложно, прекалено мрачно. Тя е много млада, за да разработи подобен план.
— Може би… — прошепва по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Може би този път се прецака.
Сара сбръчква лице, отпуска го, пак го сбръчква, пак го отпуска. Надеждата и отчаянието се борят за надмощие. Тя оставя пистолета. Хваща се с ръка за главата. Миг по-късно виждам същата онази сурова и силна болка отпреди малко. Тя струи от нея — пронизителна, първична и чиста. Звукът на заек между зъбите на вълк.
Вземам оръжието от килима, благодаря на Бога, спускам предпазителя и го прибирам на кръста си. Сара се разпищява, но аз я сграбчвам и я притеглям в обятията си.
Мъката й е като ураган. Направо се блъска в мен.
Стискам я силно и двете преживяваме бурята.
Поклащам се, тананикам, говоря й безсмислици, чувствам се безпомощна, нещастна и едновременно с това облекчена.
По-добре да плаче, отколкото да е мъртва.
Когато пристъпът отминава, съм подгизнала от сълзи. Сара се е вкопчила в мен, все едно костите й са омекнали. Изтощена е.
Въпреки това дава всичко от себе си и се откъсва. Лицето й е подуто от плач. Пребледняла е.
— Смоуки? — Гласът й е вял.
— Да, Сара?
Тя ме поглежда. Изненадана съм от силата, която виждам в очите й, която изплува на повърхността на изтощението.
— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко.
— Какво?
Сара сочи към края на коридора.
— Стаята ми е ей там. В едно чекмедже до леглото е дневникът ми. Всичко е в него, всичко за Странника. — Тя ме хваща за ръцете. — Обещай ми, че ще го прочетеш. Ти — не някой друг. — Гласът й е свиреп. — Обещай ми.
— Обещавам — отвръщам, без да се поколебая.
Дори да искаш, не можеш да ме откажеш.
— Благодаря — изрича шепнешком Сара.
Очите й побеляват и тя припада в ръцете ми.
Потрепервам. Вземам радиостанцията от колана си и я включвам.
— Всичко е чисто тук — казвам с изненадващо спокоен глас. — Изпратете лекар за момичето.
10
НОЩТА ОФИЦИАЛНО Е НАСТЪПИЛА В „КАНОГА ПАРК“. Къщата е осветена от патрулките и уличните лампи. Хеликоптерът вече е отлетял, a SWAT се приготвят да си вървят. Кварталът отново е утихнал, макар че чувам кипящия град на няколко пресечки оттук. Прозорците на къщите са светнати, семействата са вътре, а завесите им са дръпнати. Предполагам, че ако проверя, всяка врата ще е заключена.
— Добра работа — казва ми Доус, докато лекарите вкарват припадналата Сара в линейката. Те действат бързо, защото момичето започна да пребледнява, а зъбите й да тракат. Признаците на шок.
— Благодаря.
— Сериозен съм, агент Барет. Нещата можеха много да се объркат. — Доус млъква за миг. — Преди шест месеца имахме ситуация със заложници. Надрусан с амфетамини баща с пистолет, беше пребил съпругата си. По-лошото обаче беше, че докато размахваше оръжието, в свободната си ръка държеше петмесечната си дъщеря.
— Лошо — отвръщам аз.
— Много лошо. Бащата не просто беше надрусан, направо беше отлетял. Някога виждала ли си дрогиран с амфетамини човек? Получават халюцинации и са много параноични. Парламентьорът няма голямо поле за изява.
— Какво се случи?
Доус извръща поглед, но не и преди да уловя тъгата в очите му.
— Застреля съпругата. Без предупреждение. Както говореше, млъкна на средата на изречението, насочи пистолета към нея и… направо… я… отнесе. — Командирът на SWAT поклаща глава. — Нямахме избор. Не е нужно да обяснявам, че трябваше да действаме.
— Ако е застрелял жена си без предупреждение…
Доус кима.
— Можеше да стори същото и с бебето. Снайперистът ни чакаше нареждания и когато получи зелена светлина за действие, действа. Беше изключително точен. Право в челото. Перфектен изстрел. — Той въздиша. — За съжаление бащата изтърва дъщеря си, която падна по глава и почина. Седмица по-късно снайперистът се самоуби. — Погледът на Доус е по-пронизителен отпреди малко. — Та, както казах, нещата можеха много да се объркат, агент Барет.