Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
След като излезе от кухнята, тръгна надолу по коридора към малко, аскетично помещение без прозорци, което много приличаше на монашеска килия. Вътре имаше само нелакирано дървено бюро и стол с права облегалка. След като седна, Пендъргаст отвори единственото чекмедже на бюрото и извади един по един трите предмета вътре, подреждайки ги върху плота: бележник с твърди корици, камея и гребен. Остана известно време седнал, като подред разглеждаше предметите.
А аз… аз те обичам. Обаче ти показа съвсем ясно, че не отвръщаш на моята любов.
Бележникът беше френска изработка, с оранжеви корици от италианска изкуствена кожа и съдържаше празни страници от веленова хартия „Клерфонтен“, идеална за автоматични писалки. Беше от вида, който Констънс беше използвала много през последните десетина години, откакто уважаваният английски доставчик на подвързани с кожа бележници беше пуснал кепенците. Пендъргаст го беше взел от нейния частен апартамент в мазето под мазето на замъка: това беше нейният последен дневник, оставен недовършен заради внезапното й заминаване за Индия.
Още не го беше отварял.
След това се обърна към антикварния гребен от коруба на костенурка и старата елегантна камея в рамка от жълто осемнайсеткаратово злато. Знаеше, че е била издълбана в ценния сардоникс от черупка на охлюв, срещан в Карибско море и Мексиканския залив.
И двата предмета бяха сред притежанията на Констънс, които тя най-много ценеше.
Не мога да остана тук. Като знам онова, което знам, казвайки това, което казах – би било непоносимо да остана да живея под този покрив…
След като вдигна и трите предмета от плота, Пендъргаст излезе от стаята, върна се надолу по коридора и отвори непривлекателната врата към най-личния от своите апартаменти. Зад вратата имаше малко помещение, което завършваше с шоджи – плъзгащ се параван от оризова хартия. А зад него, сред дебелите стени на старата и елегантна жилищна сграда, беше скрита чайна градина, създадена от Пендъргаст по най- точните стандарти.
Той бавно затвори зад себе си, спря и се вслуша в тихото гукане на гълъбите и вдиша миризмата на евкалиптовите и сандалови дървета. Всичко – пътеката с плоски камъни, която се виеше пред него, боровете джуджета, водопадът, чашицу, или къщичката за чай, полускрита зад зеленината пред него – беше изпъстрено с неясна непряка светлина.
Той закрачи по пътеката покрай каменните фенери към чайната. Наведе се ниско, за да влезе в сумрачната вътрешност на чашицу.
Затвори нейната садугучи, внимателно остави трите предмета, които носеше, и се огледа, за да се увери, че всичко нужно за чайната церемония: мидзусаши – гърнето за вода, бъркалката, черпакът, мангалът, железният чайник кама, е готово. Постави чайника и кутията със зелен чай на прах мача на точните им места, след това седна на татамито. През следващите трийсет минути се потопи изцяло в церемонията: започна ритуално да почиства различните прибори, затопли водата, подгря чаван купата за чай. След като за последен път я напълни с топла вода с черпака, бръсна точното количество мача в нея.
Едва тогава, след като цялата подготовка беше извършена с почти благоговейна точност, той опита чая, отпивайки с почти безчувствени устни. Докато го правеше, позволи – за първи път през изминалия почти цял месец – бремето на скръбта и вината напълно да обсеби съзнанието му, а после и постепенно да отслабне.
Най-накрая, след като си върна самообладанието, внимателно и преднамерено бавно премина през последните стъпки на чайната церемония: почисти отново приборите и ги върна по техните места. Пак отправи поглед към трите предмета, които беше донесъл. След известно време протегна ръка към бележника и за първи път го отвори наслуки, позволявайки си да прочете един-единствен параграф. Констънс веднага изскочи пред него чрез своите думи: язвителният й тон, хладната й интелигентност, леко циничният и плашещ светоглед – всички те се просмукаха през гледната точка на XIX век.
Изпита голямо облекчение, че може да чете дневника донякъде безпристрастно.
Върна го предпазливо до гребена и камеята: засега семплите голи стени и под на чашицу му се струваха най-добрия дом за тях. Може би не след дълго щеше да се върне, за да разсъждава върху тях и тяхната собственичка. Но сега имаше други неща за вършене.
Той излезе от къщичката, закрачи по пътеката, напусна градината и пое с бързи, енергични крачки през поредица дълги коридори към входната врата на апартамента. По пътя извади мобилния телефон от джоба на сакото си и натисна бутона за бързо набиране.