Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— Има ли нещо, което може да е направила? Например да купува или продава наркотици, да се забърка с организираната престъпност или нещо друго, което е могло да доведе до нейното убийство?
— Търговия с наркотици? Не, не мога да си представя. Но в миналото й имаше нещо. Нещо ужасно. – Тя се поколеба. – Може би не трябва да го казвам… Озмиян ме накара да подпиша декларация за неразгласяване като част от споразумението за развод…
Гласът й заглъхна.
Хариман се почувства като златотърсач, който току-що е зърнал златната жила. Всичко, което трябваше да направи, беше да подуши наоколо и да изрови малко кирливи ризи. Обаче се направи на незаинтересуван. Беше научил, че е най-добре да оставиш тишината да подейства, вместо да задаваш настоятелни въпроси. Когато настъпи тишина, хората се чувстват задължени да говорят, за да я нарушат. Той се престори, че преглежда бележките си, оставяйки време на второто мартини да подейства.
— Може и да ви кажа. Може. Сега, когато я няма, мисля, че споразумението за неразгласяване вече не действа, нали?
Отново настъпи тишина. Брайс беше достатъчно опитен да не отговаря на подобен въпрос.
— Точно в края на нашия брак… – Тя си пое дълбоко дъх. – Грейс, пияна и надрусана, сгази едно деветгодишно момче. То изпадна в кома. Почина две седмици по-късно. Ужасна работа. Родителите му трябваше да решат дали да спрат животоподдържащата система.
— О, не – възкликна Хариман, истински ужасен.
— Да.
— И какво стана после?
— Татето я отърва.
— Как?
— Хлъзгав адвокат, много пари.
— Къде се случи?
— Бевърли Хилс, къде другаде. Всички данни бяха засекретени. – Тя замълча, допи втората чаша и я тропна победоносно на масата. – Не че сега засекретените данни имат някакво значение. Поне за нея нямат. Изглежда най-накрая късметът й е свършил.
9.
Кабинетът на Хауърд Лонгстрийт в огромната сграда на ФБР на „Федерал Плаза“ беше точно такъв, какъвто Пендъргаст го помнеше: пестеливо мебелиран, стените заети от лавици с книги по всички възможни теми. И най-важното – нямаше компютър. Часовникът на стената съобщаваше на всеки, който се интересува, че часът е пет без десет. Мястото приличаше повече на салона в някой древен английски мъжки клуб с двете прашни кресла с високи облегалки и малката масичка за чай, сложени върху ръчно тъкания кашански{8} килим в средата на помещението, а не на кабинет във Федералното бюро за разследване.
Лонгстрийт седеше на едно от креслата с вездесъщия „Арнолд Палмър“{9} върху поднос за вино на масата. Размърда едрото си тяло, прокара пръсти през дългата си посивяла коса и със същата ръка покани с жест Пендъргаст да седне на другото кресло.
Той седна. Лонгстрийт отпи глътка от чашата и я върна на подноса. Подчертано не предложи от напитката на Пендъргаст.
Мълчанието продължи дълго преди асоциираният изпълнителен директор по разузнаването да заговори.
— Агент Пендъргаст – започна той отсечено, – сега получих доклада ти. Искам да чуя твоето лично мнение дали двете убийства са дело на един и същ човек.
— Боя се, че няма какво да добавя към доклада по случая с първото убийство, който вече имаш.
— А второто?
— Не съм се занимавал с него.
Върху лицето на Лонгстрийт се изписа изненада.
— Не си се занимавал с него? И защо, по дяволите?
— Не получих заповед да го разследвам. Сър, не прилича на федерален случай, освен ако двете убийства не се окажат свързани.
— Кучи син – измърмори Лонгстрийт, докато се мръщеше на Пендъргаст. – Но знаеш за второто убийство.
— Да.
— И не смяташ, че са свързани?
— Предпочитам да не правя предположения.
— Прави, по дяволите! С един убиец ли си имаме работа, или с двама?
Пендъргаст прехвърли единия си крак върху другия.
— Ще прегледам възможностите. Първо, един и същ убиец е извършил и двете. Трето убийство ще го определи като сериен убиец. Второ, убиецът на първата жертва изхвърля тялото, а главата е отрязана от друг човек. После той решава да си опита късмета в убийство и отрязване на глава. Трето, второто убийство е просто повторение, което имитира първото. Четвърто, убийствата нямат нищо общо, а двете обезглавявания са случайно съвпадение. Пето…
— Достатъчно! – каза Лонгстрийт, повишавайки тон.
— Извинете, сър.
Лонгстрийт отново отпи от чашата, върна я на мястото й и въздъхна.