Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Какво си намислил, Гардинър? — извика отдолу Фредерикс. — Не виждаш ли, че висим на някаква стена само на десетина сантиметра от ръба, тъй че има по-приятни неща, с които бихме могли да се заемем.
Орландо събираше сили за следващия опит. Притисна пети в заскрежения перваз и напъна. В първия момент не се случи нищо друго, освен, че се плъзна към ръба, при което за един кратък миг сърцето му се разтупка от възможността да се размаже на пода до Сграбчващия Джон. След което вратата на Фризера се отвори със скърцане. Огромният й ръб замалко не го изхвърли от ъгълчето, където се бе свил. Постепенно го обгърна облак пара.
— Успях! — изкрещя той и се опита да се вмъкне вътре. Металният праг бе толкова студен, че кожата му залепна за него, и когато се опита да се освободи, почувства такава зашеметяваща болка, че едва не политна в нищото назад. След като успя да запази равновесие, притисна се към перваза и изчака пулсът му да се нормализира.
— Вратата се отвори! — извика на Фредерикс той. Дяволски студено е!
— Направо ме съсипваш, Гардинър — отвърна приятелят му. — И това ако не е изненада.
Орландо размаха ръка в стелещата се пред очите му мъгла. Непосредствено зад входа подът на Фризера бе застлан с дебела до глезените покривка от скреж, също студена при докосване, но далеч не толкова, колкото замръзналият метал. Вътре беше тъмно: проникваше единствено мъждукащата светлинка на Крушката над главите им. Орландо не виждаше нищо във вътрешността на Фризера — само на няколко крачки всичко тънеше в плътна сянка, — но беше изненадващо просторно.
— Идваш ли?
— Добре! Добре!
Главата на Фредерикс се показа в зейналия вход.
— Никога не си в състояние да се спреш, нали? Защо просто не се задоволим, че сме живи, и не се измъкнем оттук?
— Защото си мисля, че това място Адърланд има свои правила като всички светове игри.
Орландо пристъпи бавно обратно до ръба и подаде ръка на приятеля си, за да му помогне да се качи.
— Все още не знам какви са, но бас ловя, че съществуват по свой си начин. А имаме и въпроси, не съм ли прав?
— Доста при това — призна Фредерикс. — Но първият, който никога не съм те чувал да зададеш, е: „Защо си търсим белята?“
— Къде е вождът?
— Смята, че си позволяваш твърде много. Няма да дойде — дори не съм сигурен дали ще ни изчака, Гардинър. Всъщност не знам и…
— Шшшт. — Орландо вдигна пръст пред устата си. — По-тихо — май не бива да вдигаме шум. Както и да е, вече сме тук — дай да огледаме.
Фредерикс се опита да възрази, но усети, че Орландо внезапно бе станал сериозен, и замълча. Когато спряха на едно място, мъглата около тях се надигна, скривайки краката им, сякаш бяха затънали в облак. Фредерикс ококори очи, когато обгърна с поглед бялата пустош. Орландо го бе почувствал вече. Фризерът не бе като другите места в този нарисуван свят. Зад тишината се спотайваше някакво притаено внимание, сякаш нещо, вероятно именно мъглата и ледът, ги наблюдаваше с дремещо любопитство.
Орландо закрачи към вътрешността на Фризера и замръзналата кора под краката му се трошеше, пронизвайки тревожно възцарилата се миг преди това тишина. Приятелят му поклати глава, но го последва. След няколко крачки проникващата през отворената врата светлина зад тях се превърна в бледо сияние в мъглата. Фредерикс хвърли тъжен поглед през рамо, но Орландо бе непоколебим. Когато очите му свикнаха със странния дрезгав сумрак, започна да различава подробности, които не бе забелязал дотогава. Все още не се виждаше нито една от стените на Фризера, а дълбините му продължаваха да тънат в мъгла и сенки, но успя да различи покрива — леко заскрежена гладка бяла повърхност на разстояние около три пъти колкото ръста му над тях, — а неясните допреди малко очертания се оформиха като конкретни силуети в мъглата пред тях, струпани тук-там като могилки върху заледения под и покрити със сняг блокчета, сякаш надгробни плочи на древни мъртъвци.
Когато доближиха една от могилите, Фредерикс забави колебливо крачка. Орландо се чувстваше, като че ли бе навлязъл в чужда територия. Ако предназначението на останалата част от този комиксов свят бе най-вече да развлича създателите си, Фризерът бе май нещо съвършено различно, място, което не принадлежеше никому… по-скоро появило се, отколкото създадено.
Спряха пред вледенената гробна могила, заобиколени от облаците пара от собственото си дихание. Чувството, че са на чуждо място, че са чужденци тук, отново връхлетя Орландо. Накрая той посегна и внимателно почисти пласт скреж.