Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Появилата се отдолу бонбонена опаковка имаше неочакван комичен ефект. Сред безкрайната белота наоколо грейнаха шокиращо ярки цветове. Но под надписа „Лактови пуканки «Късметлийче»“ имаше снимка на дете, която с вцепеняващата си достоверност приличаше не толкова на щампа върху опаковка, колкото на истинско опаковано тяло. Момчето беше по къси панталонки и с карирана ризка, както и със старовремска причудлива шапка. Очите му бяха затворени, а устата леко открехната. В първия момент Орландо си помисли, че е нечия ужасяваща шега — опаковка със снимка на мъртво дете. Но Късметлийчето помръдна, очите под клепките леко заблещукаха, ноздрите потрепнаха и до слуха им достигна слабичък, унил гласец:
— Студено… тъмно… Къде…?
Орландо се запрепъва назад и замалко не събори Фредерикс. Без да се усетят какво правят, стиснаха ръцете си и се отдалечиха от гробната могила.
— Това е отвратително — прошепна най-после Фредерикс. — Да се махаме.
Орландо поклати глава, опасяваше се, че ако заговори, ще изгуби присъствие на духа. Задърпа Фредерикс все по-далеч от могилата и все по-навътре във Фризера, но не можеше да се отърси от гледката на спящото дете. Най-после успя и се върна да заглади скрежа върху бледото лице на Късметлийчето, и след това се завърна при Фредерикс. Продължиха мълчаливо нататък.
Около тях могилите ставаха все по-високи, някои колкото картонените къщи от долните лавици и всички до една непроницаеми и тайнствени поради покрилия ги лед. На някои места, където скрежът беше по-тънък, се показваха лица като през плътно, зацапано стъкло. Повечето, изглежда, бяха деца, както и стилизирани животни и други, по трудно разпознаваеми същества, всички потънали в хладна дрямка. Въздухът се изпълни с гласове, призрачни мърморения, които Орландо първоначално сметна за халюцинации — тихи ридания за отсъстващи майки, протести срещу мрачните блуждаещи звуци, безплътни като стенещ в комина вятър.
Заобиколен от тези жалостиви, ужасени гласове, Орландо вече не знаеше със сигурност, какво всъщност търси. Идеята, да се опита да зададе въпроси на тези Сънльовци, да ги върне към нещо като будно състояние, му се струваше отблъскваща. Започваше да си мисли, че Фредерикс отново бе прав и че проникването в това място бе една отвратителна грешка, когато видя стъкления ковчег.
Лежеше в центъра на кръга от могили, един полупрозрачен правоъгълник, посребрен от скрежа, но не потънал в бяло одеяло, както останалите обитатели на Фризера. Открояваше се, сякаш очакваше нещо — сякаш предназначението му бе да бъде забелязан. Другите гласове утихнаха, когато се доближиха до него. Всички с такава мъка придобити от Орландо инстинкти за сим-света му подсказваха да очаква клопка, а усещаше и напрегнатостта на Фредерикс до себе си, но мястото бе като омагьосано. Почувства странна безпомощност, неспособен да откъсне очи от предмета, докато се приближаваше към него. Когато осъзна, че е от онези старовремски съдини за масло със стъклен похлупак, усети същото облекчение, което изпита преди малко, когато видя бонбонената опаковка. По цялото дъно с големи букви, трудноразличими под скрежа, пишеше: „Спящата красавица — пречистено мандраджийско масло.“
Фредерикс също беше като под хипноза и нито се противопостави, нито възропта, когато Орландо се наведе и избърса стъклото на едно място. Вътре имаше нещо, както и предполагаше — не рисунка, а триизмерен силует. Разчисти по-голямо пространство и успяха да я видят цялата.
Беше облечена в дълга антична зелена рокля, върху която бяха подредени цветя — перлени кубчета лед. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, стиснали стъбълцето на бяла роза, чиито цветчета бяха покапали по шията и раменете й, както и сред черния облак на косите й. Очите й бяха затворени, а дългите й клепки бяха посипани със скреж.
— Тя… тя изглежда… толкова тъжна — прошепна сподавено Фредерикс.
Орландо не бе в състояние да говори. Приятелят му беше прав, макар думата изобщо да не беше на мястото си, все едно да кажеш, че слънцето е топло или океанът мокър. Имаше нещо в извивката на устата й, в мрачната вкочаненост на бледите й черти, сякаш бе паметник на тихата печал; дори в смъртта скръбта я държеше далеч по-здраво от стъклото и леда.
Тогава тя отвори очи, тъмни, изумително тъмни, но премрежени от скреж, сякаш бе надникнала през замъглен прозорец. Сърцето на Орландо се разтуптя. Сякаш имаше някаква страховита бездна между тези очи и онова, което би трябвало да виждат.