Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
„Необходим е нов план — помисли си Орландо. — Какъвто и да е.“
Една от последните дебаркиращи лодки се полюшваше на гредата, докато шайка ръмжащи и ругаещи карикатури морски разбойници се мъчеше да я свали във водата. Орландо отклони безразсъдната атака на първия покатерил се по стълбата пират и извика към Фредерикс:
— След мен!
Приятелят му, останал или без стрели, или без необходимото за изстрелването им пространство, използваше лъка като някакъв неудобен щит, същевременно контраатакувайки с изоставената от един от предишните им нападатели къса сабя.
— Къде?
— Лодките!
Орландо спря за миг да си поеме дъх, напомняйки си, че макар да е много по-силен от собственото си крехко тяло, вече не притежава свръхчовешките мускули на Таргор. Вкопчи се в едно от въжетата на бизана, метна се над главите на блъскащите се един друг техни нападатели и скочи върху главната палуба. В бързината не успя да погледне дали Фредерикс го бе последвал и се втурна към лодката, като блъсна най-близкия пират през борда, преди онзи да го забележи. Двама от останалите трима се мъчеха да спрат люлеещата се лодка и Орландо нападна третия. Миг по-късно Фредерикс се появи до него и двамата светкавично се справиха с противника на Орландо. Другите двама, въоръжени само с ножове, прецениха ситуацията, след което скочиха от лодката и изчезнаха към предната палуба.
Орландо и Фредерикс бяха успели да разберат, че нарисуваните пирати съвсем не бяха толкова страшни, колкото изглеждаха, но явното им числено превъзходство ги правеше опасни засега.
— В името на Тортуга! — изрева Сграбчващия Джон от предната палуба с развято от надигналия се вятър наметало. — Те бягат! Няма ли поне един мъж на тази досадна сапунерка, който може да воюва? Всичко ли сам трябва да правя?
Орландо и Фредерикс пристъпиха към двата края на лодката и като преброиха до три, едновременно замахнаха със сабите и разсякоха въжетата, на които лодката висеше над перилата. Въжетата, както и всичко останало в симулацията, не се държаха, както би се държало едно въже в реалния живот, а се скъсаха с приятно за слуха „тванг“ само при докосването на остриетата. Лодката прелетя три-четириметровото разстояние до повърхността на реката и цопна сред пръските бяла пяна.
В първия момент Орландо не можа да прецени дали е по-добре да последват другите пиратски лодки към сушата в основата на Ледената кутия, или да се насочат навътре в реката. Фредерикс посочи група пирати, които търкаляха едно тежко оръдие към лафета откъм тяхната страна.
— След другите лодки — той няма да стреля срещу собствените си хора — обяви решението си Орландо.
Приведоха гърбове над веслата и се понесоха към брега, бързайки да настигнат дебаркиращата команда. Само след секунди, когато брегът бе все още на стотина метра разстояние, нещо черно профуча над главите им и удари лодката пред тях, запращайки пирати и парчета от пирати във всички посоки.
— Пак сбърка — подхвърли услужливо Фредерикс. Продължиха да гребат с приведени глави. Оръдието изтрещя още и още веднъж, а снарядите издигаха водни стълбове, от двете им страни. Когато усетиха, че водата става по-плитка, двамата се преметнаха през борда и заплуваха към брега.
Когато излязоха от реката, съзнавайки, че са се озовали в капан между оръдието на Сграбчващия Джон и неговата армия от нашественици, дочуха вой на тромпети и страхотни възгласи. Защитниците на Ледената кутия се изсипваха през разрушената врата на брега, за да отблъснат разбойниците. Облекчението на Орландо се примеси с известна доза изумление, тъй като човек трудно би могъл да си представи по-невероятна армия.
Авангардът, същинско пушечно месо, представляваше отряд от войнствени зеленчуци, самата антитеза на накълцаните домати и цвекло, които видяха неотдавна. Стълпотворение от безброй цветове и форми, над което се развяваха копия от аспарагус. Зад намръщените грудкови растения пристъпваше редица от патладжани, навъсени страшилища, сякаш диви слонове. Водач на тази войнствена салата бе един изящен морков, който размахваше сабя във въздуха и крещеше с тъничкия си, но патетичен глас: — В името на Бога и свети Гризан!