Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Вие сте… чужденци — въздъхна глас, който сякаш пристигаше отвсякъде и отникъде. — Чужденци…
Фредерикс пое въздух и замря. Орландо се опита да отговори.
— Ние… ние сме… — Той не продължи, не знаеше какво би могъл да обясни с прости думи. — Ние…
— Вие сте прекосили Черния океан.
Лицето й, както и тялото й, остана неподвижно, а тъмните й ириси бяха вторачени право нагоре, взрени в нищото, но на Орландо му се стори, че усеща усилията й, сякаш бе птица, заключена в стаичка.
— Но във вас има нещо по-различно от другите. Около ковчега внезапно се вдигна мъгла, скривайки я от погледите им.
— Защо дойдохте? Защо ме разбудихте? Защо ме връщате в това ужасно място?
— Коя сте вие? — попита Орландо. — Истински човек ли сте? Затворник ли сте?
— Аз съм само една сянка — въздъхна тя. — Аз съм вятърът на пустите пространства.
Думите й тежаха от изнемога, сякаш обясняваше нещо съвършено несъществено.
— Аз съм царицата на въздуха и мрака. Какво искате от мен?
— Къде…? — Фредерикс положи огромно усилие да овладее гласа си, за да не изпищи. — Къде са нашите приятели? Загубихме приятелите си.
Последва дълго мълчание и Орландо се притесни, че отново е потънала в дрямката си, но мъглата се поразсея и той видя, че тъмните й очи са все още отворени, втренчени в нещо, което не можеше да се види.
— Всички вие бяхте повикани — каза най-после тя. — Ще откриете това, което търсите, когато слънцето възседне Стените на Приам. Но друг един също ви очаква. Той е наблизо, но е и надалеч. Той пристига.
— Пристига ли? Кой пристига? — Орландо се приведе, сякаш близостта би могла да изясни нещата. — Кога пристига?
— Пристига сега. — От думите й, изречени с отчуждено равнодушие, Орландо почувства да го полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Той е вече тук. Той е Оня, който сънува — ние сме неговите кошмари. Той сънува и вас.
— За какво говори тя? — попита Фредерикс, побутвайки ръката на Орландо с растяща нетърпеливост. — Кой пристига? Тук ли?
— Оставете ме отново да заспя — продължи гласът и в него се прокраднаха нотки на раздразнение, сякаш беше дете, измъкнато от леглото поради някакви непонятни нему родителски причини. — Оставете ме да заспя. Светлината е толкова надалеч…
— Ще намерим своите приятели на кое на Приам? — попита Орландо. — На стените на Приам?
— Той пристига. — Гласът й ставаше все по-слаб. — Моля ви, оставете ме да си вървя. Не ме ли разбирате? Аз… загубих… моята…
Останалото изрече твърде тихо, за да бъде чуто. Клепачите се плъзнаха надолу и скриха огромните тъмни очи.
Докато стояха в тишината, мъглата отново се надигна и скри напълно ковчега. Орландо се обърна, но едва видя Фредерикс, макар приятелят му да бе само на една ръка разстояние. Доста време Орландо се чувстваше угнетен от смазващо чувство на печал, мъка, която не беше негова собствена, но го накара да онемее.
— Мисля, че трябва да вървим — започна най-после той, но светлината се промени и внезапно всичко стана необяснимо различно.
— Орландо…?
Гласът на Фредерикс прозвуча от огромно разстояние. Орландо протегна ръка, но пръстите му, отначало опипом, а след това като обезумели сграбчваха въздуха, без да напипат нищо. Приятелят му бе изчезнал.
— Фредерикс? Сам?
Мъглата около него започна да проблясва, някакво дифузно сияние, от което целият свят стана полупрозрачен, сякаш беше хванат в капан в центъра на парче кварц. Светлината, която първоначално представляваше само една сравнително по-ярка белота, преля в някакъв неназовим цвят, отсянка, която в един невъобразим спектър, в който червено не съществува, би попаднала направо между виолетовото и оранжевото. Ужасяващ, наелектризирващ страх скова Орландо, лиши го от всякакво усещане за горе и долу, изтика стените и пода надалеч, вследствие на което самата светлина се превърна в празнота, в отсъствие и в него той бе единственото живо същество, което пропадаше безконечно в кошмарното оранжево-лавандулово нищо.
Нещо го сграбчи в себе си — нещо, което беше празнотата, но не беше празнотата. То заговори в главата му. Той стана неговите думи — оформянето на всяка една, от които беше болезнено, както и самото й помисляне, един нечовешки мощен страдалчески вой.
„Ярост“ — проговори то вътре в него. Мислите, чувствата изпълниха цялата вселена, обърнаха го наопаки, гол насред великата празнота. „Болят нещата“ — каза то и Орландо усети как то боли и каква болка би причинило и на други. „Сам“ — каза то.
Частицата от него, която все още беше Орландо, разбра внезапно и вцепенено, че има нещо по-страшно от смъртта.