Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Какво направи!?
Нечия ръка го стисна за врата, надигна го над земята, запокити го и той падна по гръб. Студеното нащърбено острие на каменен меч се притисна в шията му. Чу писъка на Пернатата вещица.
Примига сред облака прах.
Над него стоеше мъж. Нисък — но цяла грамада от мускули. Широк в раменете и с дълги ръце, по бронзовата му кожа почти нямаше косми. Дълга провиснала черна коса, широко скулесто лице. Тъмните очи лъщяха под изпъкналото чело. Кожи, провиснали в грубо съшито наметало, кръпки от всевъзможни цветове; отдолу прозираше бяла омачкана подплата.
— Пет тол уул хавра д ара. — Думите прозвучаха странно гърлено, с къси гласни, сякаш гърлото, от което излязоха звуците, не беше гъвкаво като на обикновен човек.
— Не те разбирам — отвърна Удинаас. Усети, че около него се сбират други, и чу как Пернатата вещица изруга, щом хвърлиха и нея на земята.
— Арад хавра’д ара. Ен’аралак хавра д’драх.
Лице, нашарено от безброй белези. Следи от счупване на едната ръка под лакътя — костта беше зарасла накриво и стърчеше под мускула и кожата. Лявата скула на мъжа беше хлътнала, а широкият му нос — изкривен и сплеснат. Раните бяха отдавнашни.
— Не говоря езика ти.
Върхът на меча се вдигна от шията му. Воинът отстъпи назад и махна с ръка.
Удинаас се изправи.
Още облечени в кожи фигури.
Наоколо — естествена падина със стръмни стени от трите страни. Вертикални цепнатини в каменните стени, някои — толкова големи, че можеха да осигурят заслон. В тях живееха тези хора.
Откъм четвъртата страна на падината, вляво от ледериите, се виждаше равнина. А в далечината — очите на роба се разшириха, щом го видя — порутен град. Все едно че с корените беше изтръгнат от земята и след това — хвърлен от високо и разбит на късове. Плетеница от греди под изкъртените каменни плочи на улиците. Тромави сгради, наклонени под всевъзможни ъгли. Съборени колони, постройки, разпрани по средата — виждаха се стаите, в много от тях имаше непокътнати мебели. Сред руините на града се виждаха огромни топящи се ледени грамади.
— Кое е това място? — попита Пернатата вещица.
Той се обърна и видя, че и тя гледа града.
— Удинаас, къде ни доведе? Кои са тези диваци?
— Вис вол’реле абси’арад.
Удинаас погледна воина през рамо, сви рамене и пак се обърна към далечния град.
— Искам да ида и да видя.
— Няма да ти разрешат.
Имаше само един начин да се разбере. Удинаас тръгна към равнината.
Воинът само го проследи с поглед.
След малко Пернатата вещица го догони и тръгна до него.
— Сякаш току-що е бил… оставен тук. Хвърлен.
— Това е град на Мекрос. Дървото в основите е от вид, който никога не подгизва. Не гние. И виж там. — Той посочи. — Това са останки от кейове. Пристани. Онова там, дето се полюшва от въжетата, е корабно перило. Не бях виждал досега град на Мекрос, но съм слушал достатъчно описания — този град е техен. Изтръгнат от морето. Ледът е дошъл с него.
— Има могили, вдигнати са наскоро. Виждаш ли ги?
Рохкави черни могили се издигаха в равнината около руините, всяка бе оградена с големи обли камъни.
— Диваците са погребали мъртвите Мекрос.
— Стотици са.
— И всяка — достатъчно голяма да побере стотици трупове.
— Страх ги е било от болести.
— Или пък въпреки външността им са състрадателен народ.
— Не бъди глупак, Длъжнико. Такава работа би им отнела месеци.
Той се поколеба, после каза:
— Видяхме само един клан, Перната вещице. В този район живеят почти четири хиляди.
Тя спря, сграбчи го за ръката, обърна го към себе си и изсъска:
— Обясни ми това!
Удинаас издърпа ръката си и продължи напред.
— Тези призраци пазят силни спомени. За своя живот, за плътта си. Толкова силни, че да се появят като реални, физически същества. Наричат се Т’лан Имасс…
Тя ахна.
— Крепостта на Звяра!
Той я погледна през рамо.
— Какво?
— Костената вис. Старец, Старица, Ясновидец, Шаман, Ловец и Следотърсач. Крадците на огъня. Откраднат от Ерес’ал.
— Ерес’ал. Това е богинята на Нерек. Лъжебогиня, или така поне твърдят нашите учени и магове, като оправдание за покоряването на нереките. Стъписан съм, че открихме тази лъжа. Все едно, образите на плочките не са ли на зверове? За Крепостта на Звяра.
— Само в по-лошите версии. Кожите на зверове, в които са облечени тъмнокожи тромави диваци. Това ще видиш в най-старите, най-чистите плочки. И не се прави на невежа, Удинаас. В края на краищата ти ни доведе тук.
Приближаваха се към най-близките могили и видяха безброй предмети, показващи се от рохкавата пръст. Счупени грънци, накити, железни оръжия, злато, сребро, малки дървени идоли, парчета плат. Останки от вещите на погребаните.