Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Нямаш право да го наричаш така – озъби му се Елин. – Дойде в дома ми и изби цялото ми семейство.
– Дойдох да търся теб. За да изгориш съществото в тялото ми! – простена кралят. – Елин Дивия огън. Опитах да те предизвикам. Но майка ти те прати в безсъзнание, преди да ме убиеш, а след това демонът... Демонът реши да заличи цялото ти семейство, за да няма кой да го прогони с огън от мен.
Кръвта ù се вледени. Не... не можеше да е истина, изключено.
– Исках единствено да те намеря – продължи кралят, – за да ме избавиш от него, да сложиш край на мъките ми. Моля те. Направи го.
Кралят вече ридаеше и тялото му като че ли измършавяваше малко по малко, бузите му хлътваха, ръцете му изтъняваха.
Сякаш жизнената му сила и демонският принц в него наистина бяха свързани – и не можеха да съществуват разделени.
– Каол е жив – пророни кралят през съсухрените си пръсти. Като ги свали от лицето си, очите му бяха поръбени с червено, старчески мътни. – Нараних го, но не го убих. Около него имаше... светлина. Оставих го жив.
От гърлото на Елин се изтръгна стон. Толкова се надяваше, молеше се все пак да е оцелял...
– Ти си лъжец – повтори студено Дориан. Леденостудено. – И заслужаваш това.
От пръстите му бликна светлина.
Елин изрече името му, опита да си върне самообладанието. Демонът в краля я бе преследвал не защото Терасен представляваше заплаха за него, а заради огъня във вените ù. Огънят, който можеше да изпепели и двама им.
Вдигна ръка да спре Дориан. Трябваше да разпитат краля още, да научат повече...
Принцът наследник отметна глава към небето и нададе яростен рев – като бойния вик на някой гневен бог.
И стъкленият дворец започна да се руши.
79.
Мостът рухна под краката ù и светът се превърна в рояк хвърчащи стъкла. Елин полетя надолу, докато стъклените кули се сгромолясваха край нея.
Впрегна магията си и се обгърна в защитен пашкул, който прогаряше парчетата стъкло, докато тя пропадаше в нищото под себе си.
Дориан сееше разруха заради Каол, заради Сорша и запращаше приливна вълна от стъклени отломки към града, огласен от ужасените писъци на хората.
Елин летеше надолу, а земята сякаш се издигаше да я посрещне. Сградите около нея рухваха и милионите стъкълца отразяваха ослепително слънчевата светлина...
Тя призова всяка капка магия, останала в тялото ù, докато гибелната вълна се разливаше към Рифтхолд.
Дивият огън се устреми към портата, срещу вятъра, срещу смъртта.
И тъкмо когато стъкленият талаз преваляше желязната порта, прорязвайки закачените по решетките ù тела, сякаш бяха от хартия, огнена стена се извиси пред него. И го възпря.
Блъсна я вятър, жесток и безпощаден, но вместо да я повали, я заиздига. Не я беше грижа – не и докато насочваше целия си запас от магия, цялото си същество към огнената преграда, закриляща Рифтхолд. Само още няколко секунди, и щеше да се отдаде на смъртта.
Вятърът я брулеше свирепо и сякаш ревеше името ù. Вълна след вълна от стъклени парчета връхлитаха дивия ù огън. Но тя крепеше стената от буйни пламъци – за Кралския театър. И за цветарките на пазара. За робите и куртизанките, за семейство Фалик. За града, дарил я с радост и болка, смърт и прераждане. За града, дарил я с музика, Елин разпалваше стената все по-ярко и по-ярко.
Сред стъклата валеше кръв – кръв, която прегаряше по огнения ù пашкул и излъчваше миризма на мрак и агония.
Вятърът продължи да духа, докато не отнесе надалеч тъмната кръв. Но Елин не свали защитната стена, не прекрачи последното си обещание към Каол.
Ще дам всичко от себе си.
Продължи така, докато земята не се надигна да я прегърне...
После падна върху меката трева.
И тъмнината я блъсна в тила.
Светът сияеше ярко.
Елин Галантиус простена и се надигна на лакти върху тревистата могилка, останала невредима и зелена. Беше загубила съзнание само за миг. Изправи пулсиращата си от болка глава, отметна разпуснатите кичури коса от лицето си и огледа последиците от действията си.
От действията на Дориан.
Стъкления дворец го нямаше.
Само каменният се издигаше под топлите лъчи на обедното слънце.
А градът, който щеше да бъде унищожен от стъклена стихия, стоеше непокътнат зад гигантска лъскава стена.
Стена от стъкло, чийто горен ръб бе извит като гребена на вълна.