Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Кралят падна на колене и стъкленият мост се разтърси от сблъсъка.
Елин пусна ръката на Дориан и я връхлетя студена празнота, толкова свирепа, че я повали. Трябваше да напълни гърдите си с въздух, да се върне в реалността, да си спомни коя е.
Дориан се взираше в баща си, в мъжа, който го бе пречупил, поробил.
С глас, какъвто не бе чувала от него досега, кралят прошепна:
– Момчето ми.
Дориан не откликна.
Кралят вдигна широки, пламнали очи към сина си и повтори:
– Момчето ми.
После извърна поглед към нея.
– Идваш да ме спасиш ли, Елин Галантиус?
78.
Елин Галантиус гледаше недоумяващо убиеца на семейството си, потисника на народа и континента ù.
– Не слушай лъжите му – предупреди я Дориан с равен, празен глас.
Елин плъзна очи към ръката на краля, освободена от черния пръстен. На мястото му личеше само линия от по-бледа кожа.
– Кой си ти? – попита го тихо.
Човек – все повече и повече кралят заприличваше на... човек. Чертите му сякаш се смекчаваха с всяка изминала секунда.
Той се обърна към Дориан и разпери широките си длани.
– Направих всичко това... за да те опазя. От него.
Елин застина.
– Намерих Ключа – продължи кралят с нова енергия. – Намерих Ключа и го занесох в Морат. А той... Перингтън. Още бяхме млади, когато ме отведе в подземието на Крепостта, за да ми покаже криптата, макар да беше забранено.
Отворих я с Ключа... – Сълзи, истински и чисти, се зарониха по червендалестото му лице. – Отворих я и той дойде, облада тялото на Перингтън... и... – Той сведе поглед към разтрепераната си ръка. – И даде моето на верния си слуга.
– Достатъчно – спря го Дориан.
Сърцето на Елин прескочи един удар.
– Ераван е свободен – прошепна тя.
Не просто свободен – Ераван беше Перингтън. Мрачният владетел я беше измъчвал, беше живял в двореца с нея... но дали заради чист късмет, по повеля на съдбата или благодарение на закрилата на Елена, така и не бе разбрал, че точно с нея си е имал работа. Тя също не бе подозирала кой е. Свещени богове, самият Ераван я бе принудил да сведе глава онзи ден в Ендовиер, а никой от двама им не бе усетил кой стои насреща.
Кралят кимна и по туниката му покапаха сълзи.
– Окото... може да бъде затворен с Окото...
Изражението по лицето на краля, когато му показа амулета... Не го бе възприемал като средство за унищожение, а за спасение.
– Как е възможно да живее в Перингтън толкова време, без никой да забележи? – попита Елин.
– Умее да се спотайва в чуждо тяло като охлюв в черупка. Но това заприщва способността му да усеща същества като теб. А сега и ти се завръщаш... всички играчи от недовършената игра отново са тук. Родовете Галантиус... и Хавилиард, към които питае яростна омраза от толкова векове насам. Затова и си отмъщава на семействата ни.
– Ти опустоши кралството ми – процеди Елин. В нощта, когато загинаха родителите ù, в стаята витаеше онази смрад... Миризмата на Валгите. – Изкла милиони.
– Опитах да го спра. – Кралят се хвана за моста, сякаш търсеше опора под тежестта на срама, който обгръщаше думите му. – Надушваха ви само по магията ви и искаха най-силните от вас за себе си. А когато ти се роди... – Грубите му черти сякаш се набърчиха още повече, като обърна очи към Дориан. – Беше толкова силен, толкова безценен. Нямаше да им позволя да те вземат. Борих се колкото можах.
– Как? – попита с пресипнал глас Дориан.
Елин погледна пушека, който се носеше към реката.
– Наредил е да построят кулите – отвърна вместо краля, – за да заключат вътре магията.
А сега, когато я бяха освободили... валгските демони щяха да надушат всеки един магьосник в Ерилея.
Кралят въздъхна насечено.
– Той обаче не подозираше как съм го сторил. Мислеше, че боговете ни са ни отнели магията като наказание, и нямаше представа каква роля изпълняват кулите. През цялото това време криех с всички сили тази тайна. С всички сили... затова не можех да се преборя с демона, да го спра, когато... когато правеше онези неща. Но успях да спотая истината от него.
– Той е лъжец – отсече Дориан и се завъртя на пета. В гласа му нямаше нито капка милост. – Все пак използвах магията си... не ме е защитил. Ще ни наговори какво ли не, за да спаси кожата си.
Понякога злите хора ни казват неща, с които да тровят мислите ни дълго след като сме се изправили срещу тях, беше я предупредила Нехемия.
– Не знаех – продължи умолително кралят. – Явно, като съм използвал кръвта си в заклинанието, някак съм възпрял ефекта му върху собствения си род. Станала е грешка. Съжалявам. Съжалявам. Момчето ми... Дориан...