Кралица на сенките

За Еванджелин, за свободата ù, за бъдещето ù.

Лизандра помиташе войниците със зъби и нокти.

Стигнаха до средата на града, преди да изскочи от каретата. Инструктира Еванджелин да продължи до вилата на Фалик, да бъде добро момиче и да се пази. Беше преодоляла на бегом две пресечки в посока към замъка, без да я е грижа, че не може да им помогне много в боя, когато вятърът я блъсна и събуди дива песен в кръвта ù.

Тогава Лизандра съблече човешката си кожа, клетката, в която бе живяла толкова дълго, и се спусна по дирите на приятелите си.

Войниците в тунела крещяха от ужас, докато ги разкъсваше – отнемаше по един живот за всеки ден, прекаран в ада, за загубеното ù детство и за това на Еванджелин. Чисто въплъщение на гнева, на яростта, на отмъщението.

Намери Едион и Роуан притиснати към срутени скали, запушили изхода им. Гледаха с окървавени, смаяни лица как се нахвърля на един войник и изтръгва гръбнака му.

О, това тяло определено ù харесваше.

Още войници влетяха в тунела и Лизандра се устреми към тях, отдавайки се напълно на звяра, в който се беше превърнала. Развилня се като същинско олицетворение на смъртта.

Усмири се чак когато не останаха живи Валги и светлата ù козина се накваси с кръв – гнусна, черна кръв.

– Дворецът – пророни задъхано Роуан от мястото си до камъните. Едион притискаше с длан дълбоката рана в крака му. Роуан посочи към разчистения път, осеян с кървави трупове. – Кралицата.

Заповед и молба.

Лизандра кимна и от муцуната ù се проточи черна, лепкава кръв. Завъртя се и хукна по същия път, откъдето беше дошла.

Хората крещяха при вида на призрачния леопард, който летеше като стрела през улиците и заобикаляше ловко цвилещи коне и файтони. Стъкленият дворец се издигаше насреща ù, полуобгърнат от пушилката на срутената часовникова кула. Светлина – огън – лумтеше между кулите му. Елин. Елин беше жива и сееше погром.

По желязната порта на двореца висяха гниещи трупове. Огън и тъмнина се сблъскаха със страшна сила между високите кули и тълпата наоколо замлъкна от удивление. Лизандра се спусна към портата и всички по пътя ù се отдръпваха с ужасени писъци чак до отворения вход. На който стояха тридесет валгски стражи, въоръжени с лъкове и готови за стрелба.

Всички насочиха оръжията си към нея.

Тридесет стражи със стрели, а отвъд тях я чакаше дворецът. И Елин.

Лизандра скочи в атака. Най-близкият войник стреля право към гърдите ù.

Сетивата на леопарда ù подсказваха, че стрелата ще попадне в целта си.

Но Лизандра не забави крачка. Не спря.

За Еванджелин. За бъдещето ù. За свободата ù. За приятелите, които ù се бяха притекли на помощ.

Стрелата летеше неумолимо към сърцето ù.