Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Яд хо, гроджа УЛ.
— Това си е чиста формалност — прошепна ми татко, а после отговори: — Яд хо, гроджа УЛ. Яд мар ишум.
— Вийд мо, Белгарат. Мар ишум улго.
— Поканиха ни да влезем — обърна се към мен баща ми. — Изучавала ли си езика на улгосите?
— Не много усърдно. Но граматиката е като на далите, нали?
— Да, тя е много по-древна от мориндската или карандийската например. Езикът на хората, които живеят уединено, след време се вкаменява. А няма други, които да живеят по-изолирано от улгосите. Хайде да слезем долу и да поговорим с Горим.
— Ще трябва да ми превеждаш, татко.
— Няма да се наложи. Горим говори нашия език.
— Това много ще ме улесни.
Светлината в подземията на Улго е изкуствена и едва-едва мъждука. Не можах да разбера точно колко са големи пещерите, но ако се съди по ехото в тях, трябваше да са огромни. Никога не съм се чувствала много спокойно там. Докато бях долу, постоянно ме преследваше мисълта за живота на къртиците. Долу под земята, обаче, съществува едно напълно уредено общество. Хората обитават малки помещения, издълбани в скалите по протежението на дългите и мрачни галерии. Те са погълнати от всекидневните си грижи по същия начин, както ако живееха на повърхността. Мрачно си помислих, че животът под земята има поне едно предимство — лошото време тук не означава нищо.
Повечето от улгосите изобщо не ни обърнаха внимание и двамата с баща ми необезпокоявани преминахме през галериите. Заобиколихме предпазливо няколко бездънни пропасти и излязохме на брега на голямо тъмно езеро, подобно на подземно море. Водата в него идваше от множество водопади, който шумно се стичаха по скалата и разбиваха гладката му повърхност. Ехото им се сливаше с химните в прослава на Ул, които бяха изпълнявани на равни интервали от вярващите. Кънтежът от шума на водата и пеенето превръщаше Улго в една огромна катедрала.
Къщата на Горима на Улго беше построена от мрамор и можеше да засрами и най-великолепните къщи на Тол Хонет. Тя се издигаше върху малък остров в центъра на плитко подземно езеро. До нея се стигаше по специално направен път. В края му ни очакваше белобрадият старец Горим, облечен в снежна роба. Това беше може би най-светият човек на земята. Не бях слизала в пещерите на Улго близо хилядолетие, но този Горим много приличаше на своите предшественици.
— Май доста време мина, Белгарат — поздрави баща ми Горим, когато го наближихме.
— Така е, Горим — извини се татко. — Бях твърде зает, затова позанемарих светските си обноски. Мисля, че не се познаваш с дъщеря ми, нали?
— Святата Поулгара ли? Не мисля, че сме се виждали.
— Свята ли каза? Май трябва да почакаш, докато не се опознаете по-добре, а после да й приписваш тези гръмки звания, Горим. Поул е доста сприхава.
— Стига вече, татко — отсякох, а после се поклоних пред Горим. — Яд хара, Горим ан Улго — поздравих го аз.
— Далски? — Той изглеждаше доста изненадан. — Близо век не съм срещал някой, който говори далски. Ти си твърде надарена, Поулгара.
— Едва ли е така, Свети Горим — отвърнах. — Научната ми работа отдавна стигна до задънена улица, затова изобщо не говоря езика на Улго. Ето защо се обърнах към вас на далски, но акцентът ми не е много добър.
— Почти се справяш, но ако искаш да постигнеш съвършенство, можеш да прекараш един-два месеца в Кал.
— Възможно е, но едва след като отмине сегашната криза, Поул — предупредително рече баща ми.
— Пак ли се е задало някакво нещастие? — попита Горим.
— А нима те някога са прекратявали? — кисело отвърна баща ми. — Само че сега положението е по-сложно от друг път.
— Да влезем вътре — предложи Горим. — Ако идва краят на света, тогава ще е по-добре да съм седнал, когато ми го съобщите.
Още от пръв поглед харесах Горима на Улго. Той беше много мил старец, но чувството за хумор му изневери, когато баща ми го уведоми, че Торак е излязъл от Ашаба и е повел малореанците през земния мост.
— Това е доста тревожно, Белгарат — каза намръщено той.
— Точно така — съгласи се баща ми. — Мога ли да говоря направо?
— Разбира се.
— Хората на Улго не са воини и са отвикнали от привичките на горния свят. Ако не друго, то слънчевата светлина ще ги ослепи. Стига слънцето все пак някога да пробие тези облаци.
— Не мога да те разбера, Белгарат.
— След Затъмнението на Торак времето се промени — обясни татко. — Вали непрекъснато вече петнайсет години.