Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
После настъпи онази дъждовна нощ, когато гласът на майка откъсна вниманието ми от пасажа в Кодекса на Мрин, който внимателно изучавах.
„Поулгара — каза тя с необичайна нежност, — време е вече. Качи се при северната кула, ще те чакам там.“
Оставих настрана свитъка и излязох от стаята си, която се намираше в сърцето на лабиринтите из Крепостта. Изкачих стълбите, които ми се сториха безкрайни, и се озовах край парапета на крепостната стена. Отново ръмеше ситен дъжд. Духаше слаб ветрец, колкото да направи задачата ни още по-неприятна. Майка, облечена в проста кафява селска риза, стоеше на стената и се взираше в нощното небе. Тя отново беше от плът и кръв, а аз още не бях свикнала с нейното реално присъствие.
— Ето ме, майко.
— Добре — отвърна тя, но златистите й очи бяха непроницаеми. — Сега се успокой, Поул. Ул ми обясни точно какво трябва да направим, така че само ме следвай и всичко ще бъде наред.
— Добре — въпреки успокоението, аз продължавах да съм много нервна.
— Няма да почувстваш болка, Поул — каза тя, усмихвайки се леко.
— Знам, но винаги като правя нещо за първи път, се чувствам малко неспокойна.
— Приеми го като приключение, Поул. Най-напред ще изградим образа на сова и той трябва да е съвсем точен до най-малкото перце.
Първият път ни отне доста време. И двете бяхме наясно как изглеждат совите, но се налагаше да изпипаме дребните различия, така че да се получи отделен екземпляр със своя индивидуалност.
— Как намираш тази? — попита мама след няколко несполучливи опита.
— Ами изглежда ми съвсем приемлива.
— И аз така мисля. А сега трябва да действаме в синхрон, затова не бързай. Сливането ще стане още преди да сме прелели в новата форма. Най-напред нашите тела ще започнат да се размиват и втечняват, така поне ми каза Ул. Сливането трябва почти изцяло да се е състояло, още преди да прелеем в птицата.
— Разбирам.
— За теб няма да е много лесно, Поул. Аз често посещавах съзнанието ти и те познавам отлично, но ти ще се срещнеш с нещо напълно непознато. Аз не съм човек по рождение и в мен е останало много от вълчата природа. У мен има инстинкти, които със сигурност няма да ти харесат.
— Ще се опитам да го запомня — усмихнах се слабо.
— Добре тогава, нека започваме.
Не бих могла да опиша какво последва, затова изобщо няма и да се опитвам. В процеса на преобразяване съществува един кратък миг, на който досега не бях обръщала внимание. Това е междинният период от собствената форма към онази, която трябва да приемеш. „Втечняване“ — терминът, който използва майка ми — беше съвсем точен. Наистина тялото постепенно се стопява и променя формата си. Именно в този миг двете с мама се сляхме и обединеното ни съзнание преля във формата на сова.
Предположението на майка ми, че ще открия доста странности у нея, беше доста меко казано. Но тя придаваше твърде голямо значение на факта, че не бях използвала никога формата на вълчица. Въпреки това дълбоко в моята същност бяха запазени вълчи черти, придобити по наследство. Дори подозирам, че сливането беше много по-лесно за мен, отколкото за нея. Аз все още помнех времето, когато с Белдаран бяхме в нейната утроба, затова близостта и дори обединението с нечие съзнание не ми бяха чужди.
Побързахме да оправим перата си и последните детайли от общата ни форма, а когато съзнанията ни се нагодиха едно към друго, разперихме снежнобелите си крила и полетяхме във влажния мрак.
Летяхме на север и скоро усетихме димящите лагерни огньове. Ангаракската армия беше спряла да нощува на не повече от три левги от Крепостта. Навлязохме чак до сърцето на този огромен лагер и започнахме да кръжим около желязната кула на Бога Дракон. После тихичко кацнахме на един от богато орнаментираните й зъбери. Цялото импозантно съоръжение не беше нищо повече от една голяма каруца. Егото на Торак беше още по-гротескно раздуто, отколкото предполагахме досега.
Огледахме се околовръз с огромните си проницателни очи и открихме тясно прозорче на върха на една от многобройните кулички. Освен че служеше за тераса, то се оказа и много полезно. С няколко замаха на крилата се вдигнахме до него и се вкопчихме с нокти в перваза му. После се промъкнахме вътре. За целта се наложи да се притиснем толкова силно, та всички вътрешности ни се преобърнаха. Струваше си усилието обаче — то ни помагаше да останем невидими за Торак.
— Чувствам се много неспокоен, Зедар. — Гласът, който чухме, звучеше някак глухо и кънтящо. Съвсем скоро разбрахме каква е причината. Торак седеше излегнат върху железния си трон, а обезобразеното му лице беше покрито с полирана стоманена маска. Тя сякаш се беше сраснала с тялото му.