Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Белгарат! — викът на Мара беше по-силен дори от гръмотевица. — Защо нарушаваш моята скръб и нахлуваш тук? — Плачещият бог беше огромен, а в ръцете си държеше убито дете.
— Следваме заповедта на нашия Учител двамата с дъщеря ми Поулгара да дойдем при теб, господарю Мара — излъга баща ми, без дори окото му да трепне. — Твоят брат Торак е тръгнал да завладява Запада, господарю. Алдур, нашият Учител, ни нареди да те предупредим за идването на Бога Дракон.
— Нека да дойде — отговори просълзеният бог. — Неговите ангараки не са защитени срещу лудостта, както и жестоките деца на Недра.
— Щом ти го казваш, господарю Мара — поклони се баща ми. — С това двамата с дъщеря ми изпълнихме нареждането на нашия Учител. Сега си тръгваме и повече няма да те безпокоим.
— Много бързо приключи всичко — промърморих аз, докато се връщахме обратно по улиците на илюзорния Мар Амон.
— Мина даже по-гладко, отколкото очаквах — сви рамене баща ми.
— От какво си чак толкова доволен?
— Марагор е нещо като задната врата на Толнедра — обясни той. — Урвон може да мине през Северен Ктол Мургос и да нападне Толнедра от тази страна, вместо да пресича Нийсия. След като Мара вече знае за идването му, вратата може да се смята за заключена. Армията на Урвон ще се превърне в сбирщина бълнуващи идиоти, когато се изтръгне от прегръдките на Марагор. — Баща ми изглеждаше много доволен от въображаемата картина. — Е, може и да съм се надявал на по-голяма помощ от Мара, но сега поне съм сигурен, че той ще държи този фронт. Време е вече да вървим при Горим. Най-добре е още отсега да предупредим всички какво се задава, та после да не ни се налага да пътуваме отново.
— Значи ще включим и улгосите?
— Не ми се вярва да искат да участват, но нека не ги пренебрегваме и да не отхвърляме поканата им.
— Това започва да ми прилича на голяма суетня.
— Че защо?
— Сновеш насам-натам и предупреждаваш разни хора за предстоящо пиршество, което те нямат намерение да посетят.
— Приеми го като дипломатическа любезност, Поул.
— По-скоро бих го нарекла губене на време.
— Рискът да си загубиш напразно времето го има навсякъде в дипломацията. А сега имаш ли нещо против да отидем в Пролгу?
Неспирните дъждове, които се изсипваха над равнините и по-ниските части през годините след Затъмнението на Торак, в планините на свещения Улго се бяха превърнали в сняг.
Кацнахме на земята край изоставения град, който не прилича на никой друг по земята. Повечето от древните градове са превърнати в развалини и пепелища по време на различни войни. Пролгу, обаче, не беше докосван от неприятелска ръка. Улгосите просто се бяха преселили в пещерите под града, изоставяйки домовете си да стоят празни и непокътнати. Пустеещите къщи обикновено са особено примамлива плячка за крадците. Но дори най-дързкият разбойник не би се опитал да граби из Пролгу. Планините на Улго гъмжат от всякакви създания, които гледат на хората единствено като на храна. Легендата твърди, че тук дори мишките са човекоядни.
— А, ето го — каза баща ми, сочейки към една къща, която по нищо не се отличаваше от останалите. — Снегът прави откриването му много по-трудно.
— Предполагам, че той прави всичко по-трудно от обикновеното, татко.
— Не вали ли само за радост на хората?
— Едва ли.
И тази къща, както и останалите постройки в Пролгу, отдавна се беше простила с покрива си и по пода имаше натрупан сняг. Баща ми ме отведе в онова, което някога трябва да е било салон, и известно време разравяше снега с крак.
— Уф, най-накрая — измърмори под нос, когато попадна на търсената плоча. После вдигна от пода един по-голям камък и удари отгоре й три пъти.
Не последва никакъв отговор. Той отново почука и аз долових, че звукът прокънтя на кухо. След това се дочу приглушен скърцащ звук и тежката каменна плоча се отмести. Отдолу се откри слабо осветена дупка и оттам прозвуча глух кънтящ глас: