Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
След този разговор двамата с баща ми поехме през калните равнини на южна Арендия към Во Мимбре. Тъмнокосият херцог Алдориген — или крал, както той предпочиташе да го наричат — се боеше от всички видове змии. Това беше предизвикателство за моето въображение, тъй като в Драсния почти не се въдят змии. Признавам, че в този случай извърших измама. Скроих набързо един ангаракски „обичай“ на завоевателите и херцог Алдориген беше свидетел как злобните нашественици пускат змии из всички драсниянски села. Не след дълго между нас се установи сговор и пълно единомислие.
След като баща ми наби идеята за временно примирие и в главата на Алдориген и почти заповяда на сендарския посланик да играе ролята на свръзка между Мимбре и Астурия, ние се приготвихме да напуснем Златния град. Преди да тръгнем, обаче, аз дълго се вглеждах в русокосия син на Алдориген — Кородулин. По онова време той беше осем-девет годишен, доколкото си спомням. Ако трябва да съм честна, думата „съвпадение“ изобщо не ми мина през ума. Просто бях изненадана отново да чуя в главата си звъна на камбаната. Оказва се, тя не биеше само за наследниците на Белдаран и Рива Желязната хватка. И други съдбоносни срещи също я караха да звъни. Съвсем ясно си спомням, че я чух при срещата на Релг и Тайба. Колкото и да е странно, обаче, не чух никакви камбани, когато за първи път видях Дюрник.
Алдориген ни даде коне. И така, двамата с баща ми отново се хвърлихме в безкрайния порой, поехме по течението на река Аренд и го следвахме около десет левги надолу от Во Мимбре. После започнахме да си проправяме път през калта на Северна Толнедра към този остров на надеждата Тол Хонет. Щом стигнахме облицования с мрамор императорски дворец, ние веднага бяхме отведени при императора без обичайните формалности и протакания. При предишното си посещение баща ми бе убедил Ран Борун, че е пратеник на алорнските крале. Това не беше съвсем точно, но поне вършеше работа. Унищожаването на Драсния изведнъж беше превърнало северните кралства в първостепенна грижа за Ран Борун и той жадно очакваше новини оттам.
— Ето те най-сетне, Белгарат! — възкликна отривисто той, когато ни отведоха в твърде претрупания кабинет. — Колко ужасни неща станаха в Драсния! Моля да предадеш моите най-искрени съболезнования на Родар, когато го видиш отново. Алорните имат ли вече някаква идея къде ще е насочен следващият удар на Кал Торак?
— Съвсем приблизителна, Ваше Императорско Величество — отговори татко. — О, да ви представя дъщеря си Поулгара.
— Очарован съм — отвърна небрежно младият император. Запознанството ни с Ран Борун не започваше добре. — Аз наистина трябва да знам накъде ще тръгне Торак, Белгарат. Нямаш ли шпиони в неговата армия?
— Не бих ги нарекъл точно шпиони, Ран Борун — кисело отговори татко. — Кал Торак не държи във войската си никой, който не е от расата на ангараките. Или поне досега не го е правил. До този момент не сме срещали никакви мелсени, дали или каранди сред войниците му.
— Алорните имат ли някаква стратегия?
— Нищо окончателно. Опитват се да покрият всички възможни фронтове. Основното ни предимство е голямата мобилност на алорните. Флотата на череките може да стовари цяла армия на западните брегове за съвсем кратко време. Защитниците на Алгария, Черек и Сендария ще могат да удържат Торак, докато дойде подкрепление.
— В тези религиозни писания има ли някаква следа, която да ни подскаже поне нещо?
— За пророчествата ли говорите?
— Мразя тази дума! — отговори раздразнено Ран Борун. — От нея смърди на фанатични суеверия.
— Сигурно е така — съгласи се баща ми, — но въпреки това има прекалено много съвпадения между алорнските и ангаракските пророчества. Те могат да ни подскажат какво се кани да прави занапред тоя приятел, дето се е самопровъзгласил за Кал Торак. Когато някой си въобразява, че е бог, той се опитва с всички сили да следва пророчествата, за да докаже божествения си произход.
— Не съм разглеждал въпроса от тази страна — отстъпи Ран Борун. — Алорните ще имат ли нужда от моите легиони на север?
— Не мисля, но ви благодаря за предложението все пак.
— Двамата с лейди Поулгара ще останете ли по-дълго тук? Бих ви предложил гостоприемството на моя дворец.
— Много сме задължени и признателни, Ран Борун — отвърнах, — но това може да предизвика някои проблеми. Хонетитите и Вордувианите могат да надигнат вой, че се съюзявате с някакви „езически магьосници“.
— Все пак аз съм император, лейди Поулгара, и, проклет да съм, ако не се съюзявам с когото си поискам. А ако това не се харесва на Хонетитите и Вордувианите, то си е за тяхна сметка. — Той ме погледна особено. — Май сте доста добре запозната и с най-дребните детайли във взаимоотношенията ни, милейди.