Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Не, и това не. Не се мами сам, Бакунин! Клариса наистина е любезно и мило същество, но тя не се поддава лесно. Пред гърмежите на оръдията тя всякога ще предпочете манастирските камбани. На драго сърце ще отиде по-скоро при леглото на болния, отколкото на кървавото бойно поле, гдето се пролива човешка кръв. Не, не, голяма пропаст ме разделя от Клариса, но и да не беше тя, това щяха да направят манастирските стени.
После той скръсти ръце и дълго остана в това положение. Любовта беше завладяла този човек и го люшкаше, както бурята люшка крехките клончета.
Внезапно Бакунин се стресна. Той дочу, че някой отчаяно зове за помощ. Не знаеше, че обезумелият в лудостта си вика дяволите за помощ.
Вслушва се да чуе още веднъж този глас, но тъй като викът не се повтори, реши да си легне и да поспи малко.
Приближи се до леглото, легна и се мъчеше да заспи, но пред очите му постоянно заставаше образът на Клариса — държеше голям венец в ръце. Тя сложи сега този венец на главата му, наведе се и го целуна по челото. С копнеж той простря ръце, за да прегърне това мило същество, но една голяма вълна му попречи. След тази първа вълна идваха и други, а след тях — цяло море. Той напразно се мъчеше да плува. Водата ставаше все по-голяма и по-голяма, а той все повече и повече изнемощяваше, бореше се с вълните, мъчеше се да се задържи на водната повърхнина, но оковите все по-силно и по-силно го завличаха към дъното.
Пред себе си виждаше пропаст. После устните му още един път се отвориха, за да произнесат скъпото име Клариса, а после…
— Че събуди се, клетнико, събуди се! — извика един непознат глас и той усети как нечия силна ръка го повдигна от леглото.
— По-скоро елате на себе си, защото опасност застрашава живота ви.
Тези думи бяха достатъчни, за да го свестят. Той погледна човека, който каза това, и видя, че пред него стоеше мършав старец с дълга брада.
Бакунин веднага се сети, че това трябва да е абат Фалиери.
— Какво желаете, абат? — промълви Бакунин. — Защо нарушихте съня ми?
Фалиери се отдръпна, защото бе изненадан от бързината, с която този човек го позна. После добави:
— Назовават ме винаги абат, макар че за това трябва да благодаря на моята известност.
Ако искате да узнаете защо ви събудих, тогава моля погледнете пред себе си и ще разберете всичко.
Бакунин се огледа и видя, че до колене е във вода.
— Какво е това? — извика той. — Не се ли намирам в Петропавловската крепост?
— Това е водата на Нева, стигнала е вече до нашите тавани. Бакунин се сепна. Той често бе слушал, че когато се топи снегът, водата заливала затворите на Петропавловската крепост.
— Не мислите ли, абате, че водата след един час ще спадне? Фалиери сви рамене и след това започна да глади дългата си брада.
— Точно пресметнах, че не само няма да спадне, но още три часа ще приижда. Сега е полунощ, след три часа ще бъдем трупове.
— Мислите ли, че ще ни оставят да загинем?
— Кой може да ни спаси? Като викаме, не се чува горе.
— Уверен ли сте в това, абате? — попита Бакунин.
— Изчислил съм го.
— И вие не се страхувате, не жалите живота си?
— Аз не се страхувам от смъртта — каза Фалиери. — Но съм уверен, че и Михаил Бакунин не ще се уплаши от нея.
Бакунин още повече се учуди.
— Вие знаете името ми?
— Мисля, че вие сте човекът, който така геройски замести приятеля си.
— Значи това ви е известно!
— Аз подслушах малко и вярвам, че няма да ми се сърдите за това. Уверявам ви, вие говорихте така високо, че за мен е необяснимо как старият Падок не ви е чул. Зад тази стена аз чух всяка ваша дума.
Двамата сърдечно си подадоха ръце. Абатът увери Бакунин, че нивото на водата от минута на минута расте:
— Ала ние лесно няма да се предадем на смъртта и да се издавим като псета, без да се опитаме по някакъв начин да се спасим.
Абатът сви рамене.
— Виждам, драги приятелю, че младото ви тяло има нужда от спасение. Но вие отдавна щяхте да се лишите от подобно желание, ако бяхте страдали тъй дълго като мене. Не, Бакунин! Ние трябва да умрем.
— Да умрем! — извика Бакунин. — Да умра, без още веднъж да видя Клариса! Това наистина значи да умра.
Абатът се засмя.
— Нали е така? Страх ви обзема, като помислите, че трябва да умрете — каза той. — И с мене беше същото в началото, както сега е с вас, но Петропавловската крепост може да излекува човека от това. За мене смъртта е спасителка — дар от Бога. Едно само обстоятелство ме отблъсква от смъртта.
— Значи все пак има нещо, което ви смущава? — пресече го Бакунин. — Винаги има нещо, което ни свързва със земния живот. — Абатът сведе глава. — Какво ли ми става? — каза той. — За мен смъртта е неприятна, защото зная едно огромно богатство. Нали ще се учудите, че в последния си час говоря за някакво земно богатство, за злато и брилянти — онези въображаеми ценности, които въздигат хората и които не струват повече от хубави детски играчки. Но аз пък ще ви кажа, Бакунин, какво богатство притежавам. Пазих тази тайна цели двадесет години в гърдите си, тъй като се страхувах, че онзи, комуто я кажа, ще ме ограби. Богатството, което зная, струва повече от тридесет милиона — сума достатъчна, за да се сдобие човек с княжеска корона.