Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Какво става, капитане?
— Усетих, че се… движи. Ето тук.
Трул се приближи и видя на какво беше стъпил допреди миг войнът: леко извита каменна плоча, наместена малко по-ниско от околната скала. Беше покрита с камъчета и прах, но изглеждаше твърде гладка, за да е естествена. Наведе се и я зачисти с ръка.
И видя всечени в камъка загадъчни символи — ред след ред, на непонятен за него език. Дълбоко врязани жлебове оформяха непълна рамка около написаното, виждаха се основната и страничните линии. Под основата едва се показваше нов ред от писмена.
Трул погледна през рамо през моста, после — отново към наклонената плоча.
— Движеше се?
— Сигурен съм — отвърна Алрада. — Не много, но… да, движеше се.
— Някакъв звук имаше ли?
— По-скоро го усетих, отколкото чух. Сякаш нещо огромно и заровено дълбоко се… отмести.
Трул зяпна плочата и пръстите му обходиха знаците.
— Езикът познат ли ти е?
Алрада сви рамене и извърна глава.
— Трябва да продължим надолу, командире.
— Виждал ли си преди такова писмо?
— Не в… камък. В лед. Все едно.
— В лед?
— Някога живях и ловувах с ден-рата, по северното крайбрежие. На североизток, навътре в заледеното море. Преди единението. Имаше някаква стена, покрита с такова писмо, цяла ледена планина, която преграждаше пътя ни. Двайсет човешки боя висока, половин левга на ширина. Но тя потъна в морето — следващия сезон я нямаше.
Трул знаеше, че Алрада, също като Бинадас, е пътешествал на шир и длъж, беше сключил кръвни братства с много едури от съперничещи племена. И също като Трул се беше противопоставял на войните за покоряване, водени от Ханан Мосаг. Ако се съдеше по всичко това, трябваше да са приятели.
— Какво казваха за това приятелите ти ден-рата?
— Мъжът с бивните ги написал, това казваха. — Отново сви рамене. — Нищо не е това. Мит.
— Мъж с бивни?
— Уж го били виждали. През поколения, появявал се понякога. Със зеленикавосива кожа. С бивни, бели като китова кост. Все на север, застанал в снега или на леда. Не му е времето сега за това, командире.
Трул въздъхна.
— Прати отделенията надолу.
Скоро Канарт донесе, че е подушил гниещо месо.
Но се оказа само един мъртъв бухал — беше паднал край пътя.
Тъмни времена е имало за ледериите, много, много отдавна. Първата империя, от която, за да картират света, отплавали огромни флотилии. Картирани били бреговете на шест континента, осемстотин и единадесет острова, пръснати из огромния океан, открити били развалини и богатства, натъквали се на древни магии и на свирепи варварски племена. И други народи, не човешки, и всички те измирали лесно, лесно изтичала кръвта им. Баргаст, Трелл, Тартено, Фенн, Мейр, Джаг, Кринн, Джхек… По чуждите брегове били създадени колонии. Войни на нови и нови завоевания. Докато най-сетне всичко не се сринало. Всичко било унищожено. Първата империя рухнала под собствената си тежест. Зверове се наплодили в градовете, кошмар, разцъфтял като напаст.
Единственият император вече били Седем, а Седмината били разпръснати, потънали в безумие. Пламнали големите градове. Изгинали милиони хора.
Кошмарът си имал име. И това име било Т’лан Имасс.
Две думи, вдъхващи омраза и ужас. Ала зад тези две думи нямало нищо. Целият спомен за това кои или какво са Т’лан Имасс се изгубил сред хаоса, който последвал.
Малко ледерии бяха останали, които да знаят и толкова. Вярно, знаеха името Т’лан Имасс. И знаеха за пропадането на онази бляскава цивилизация преди толкова време, цивилизация, която беше тяхно наследство. И почти нищо друго. Освен пророчеството за прераждане…
Самият Удинаас вече не можеше да се уповава на това блажено невежество. В света на призраци и сенки миналото продължаваше да живее, да диша като живо, вечно и неуморно същество. И го терзаеха гласове, отдавна умрели гласове. Сянката на Тайст Андий, Чезнещият, беше безразличен към личните желания на ледерийския роб, към молбите му за тишина, за край на тази зловеща какофония от съжаления, която като че ли бе единственото, което държеше духовете заедно.
Удинаас вече бе познал достатъчно ужас тук, сред живите. И колкото до него — не си струваше да се извличат стари истини.
Т’лан Имасс…
Т’лан Имасс…
Какво го засягаше някаква древна мъст?
Защото прахта на над четири хиляди от тях бе в този миг под краката им. Истина, понесена от дрезгавия смях на Чезнещия.
„И тази прах има очи, робе. Трябва ли да се страхуваш? Може би не. Тях не ги интересува. Много. Не толкова, че да се вдигнат и да ви избият всички, нещо, в което бездруго може и да не успеят. Но ще ти кажа това, Удинаас: биха се опитали с охота.“