Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Все ми е тая как се наричат, Лап. Вървят също като нас. В същата гадост, а когато от всички ни останат само бели кости, кой ще може да ни различи?
— Аз бих могъл — отвърна Лап Туърл. — Лесно. Само като погледна черепите. Мога да кажа дали е жена или мъж, млад или стар. Мога да кажа дали е градски тъпак или селски. Когато чиракувах във Фалар, майсторът ми имаше рафтове и рафтове с черепи. Изучаваше ги — можеше да различи напанец от кюонец, мъж от Дженабакъз от картулиец…
Ефрейтор Класп, който крачеше на стъпка пред тях, изсумтя високо и подхвърли през рамо.
— И ти повярва ли му, Лап? Бас слагам, че така си е изкарвал прехраната. Нали вие, фаларийците, бяхте онези, дето си зазиждате умрелите близки в стените на къщите? И като дойде някой да претендира за сградата, тичате да ви гледат на черепи.
— Майсторът ми беше прочут в решаването на спорове.
— Има си хас. Слушай, да разбереш мъж ли е, или жена, стар или млад, това да. Но другото? Забрави, Лап.
— Защо пак заговорихме за черепи? — попита Бърнт Роуп и след като никой не можа да му отговори, продължи: — Все едно, мисля, че е добре, че Подпалвачите са край нас, вместо ония редовни — ако ни налазят до тоя фургон тука, може да ги повикаме на помощ.
— Че защо да ни помагат? — попита Лап Туърл.
— Не знам. Но Мъртвия Хедж, той е истински Подпалвач на мостове и…
— Да бе — провлече Класп. — И аз го чух това. Пълни глупости. Те всички са мъртви. Всички го знаят.
— Не и Фидлър…
— Освен Фидлър…
— А Фидлър и Хедж са били в едно отделение. С Бързия Бен. Тъй че Хедж е истински.
— Е, добре, значи не са пълни глупости. Но той да ни помага си е глупост. Стане ли беля тук, няма кого да търсим за помощ. Отделението на Тар е от другата страна, няма как да стигнат до нас. Тъй че стойте нащрек, особено щом удари среднощната камбана.
Сержант Ърб пред тях отсече:
— Успокой се всички. Никаква неприятност няма да има.
— Откъде си толкова сигурен, сержант?
— Защото, ефрейтор Класп, Мостоваците крачат до нас. А те си имат котенца.
Бърнт Роуп закима мрачно с останалите. Ърб си знаеше работата. Късмет бяха извадили с него. Щяха да се оправят, нищо, че пратиха Солтлик назад по колоната. Погледна завистливо към огромния ледерийски впряг.
— Да си имах и аз няколко от ония котенца…
Да се откаже беше най-лесният избор. Всички други възможни избори се тълпяха, бутаха се противни пред него и го гледаха войнствено. Настръхнали в очакване. А толкова искаше да обърне гръб на всичките. Толкова искаше да се откаже.
Вместо това капитанът просто вървеше напред, съгледвачите му шепнеха наоколо като орда от детски спомени. Не ги искаше около себе си, но не можеше и да ги прогони. В това се беше натикал. „В това сме се натикали всички.“
Тъй че нямаше измъкване от всичко това. Знаеше какво иска адюнктата и какво иска от него. „И от моите морски пехотинци, и от тежките. И всичко това изобщо не е честно, и двамата го знаем, и това също не е честно.“ Онези други възможни избори, които толкова искаха да ги погледне, стояха пред него като настръхнал легион. „Вземи ни, Фидлър, ние сме всичко онова, което искаше да кажеш, хиляда пъти в живота си — когато погледна напред и запази мълчание, когато остави всичко да се плъзне назад покрай теб, вместо да се изпречиш на пътя на целия този боклук, на това жестоко страдание. Когато… се отказа. И усети как малки късчета от теб умряха, съвсем малки, едва ощипаха и ги нямаше. Но те се трупат, войник. Нали? Затова тя казва, не се отказвай този път, не се отдръпвай. Казва… е, знаеш какво казва.“
Фидлър не се изненада, че укоризненият глас вътре в него, гласът на всички онези корави избори напред, беше на Уискиджак. Почти виждаше очите на сержанта си, синкавосиви, с цвета на наточено оръжие, цвета на зимно небе, приковани в него с онзи разбиращ поглед, който казва:
„Ще се справиш, войник, защото не знаеш да правиш нищо друго. Справянето, войник, е единственото нещо, в което си добър.“
А ако боли?
„Толкова по-зле. Престани да се оплакваш, Фид. Освен това не си толкова сам, колкото мислиш.“
Той изсумтя. Тази мисъл пък откъде беше дошла? Все едно. Започваше да изглежда, че цялото това нещо е безполезно. Започваше да изглежда, че тази пустиня ще ги убие всички. Но дотогава трябваше просто да продължава, напред и напред. Да върви.
Да върви.
Малка мръсна ръчичка го дръпна за ръкава. Фид погледна надолу.
Момчето сочеше напред.
Фидлър примижа. Фигури. От тъмното напред в далечината изникваха фигури.