Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Спри, съгледвач!
Момичето замръзна, чуло вика.
Капитан Фидлър влизаше в лагера на хундрилите, за да вземе съгледвачите си. Хвърли поглед към Гал, Ханават и Шелемаса и за миг сякаш бе готов да ги подмине и да продължи към подчинените си, но после се обърна и се приближи.
— Моите уважения, Майко Ханават, но нямаме време за всички тези дивотии. Цялата ви история е това — куп приказки, които непрекъснато влачите със себе си, където и да идете. Боен водач Гал, цялата тази обреченост, за която дрънкаш, е само хабене на дъх. Не сме слепи. Никой от нас. Единственият въпрос, с който трябва да се справиш сега, е как ще посрещнеш края? Като воин или на проклетите си от Гуглата колене? — Без да обръща внимание на тълпата, Фидлър тръгна отново към бойците си. — Тази нощ сме върха на копието, съгледвачи. Взимайте копията и да тръгваме. Колоната е готова за марш.
Шелемаса се загледа след малазанеца, повел младите.
Ханават се изсмя тихо.
— „Моите уважения.“ А след това ни зашлеви през лицата.
— Майко…
— Не, той е прав, Шелемаса. Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя. Е, тази нощ мисля да стъпвам леко — в края на краищата какво ми е останало да губя?
„Детето си.“
Ханават сякаш разчете мисълта й. Пресегна се и я погали по бузата.
— Аз ще умра първа — прошепна й. — А детето в мен ще ме последва бързо. Щом трябва да е така, значи трябва да го приема. Като всички нас. — Обърна се към съпруга си. — Но не на колене. Ние сме хундрили. Изгорените сълзи.
— Ако не бях ни повел към Ейрън — каза Гал, — децата ни все още щяха да са живи. Аз убих децата ни, Ханават — имам нужда от омразата ти.
— Знам, съпруже.
Шелемаса ясно видя настойчивата нужда в зачервените очи на Гал. Но жена му не предложи нищо повече.
Той опита отново.
— Жено, Изгорените сълзи умряха в Щурма.
Ханават само поклати глава, а след това хвана ръката на Шелемаса и я поведе в лагера. Време беше да тръгват. Трябваше да се погрижат за конете. Шелемаса се озърна плахо назад и видя останалия сам Гал, покрил лицето си с ръце.
— В скръбта си — промълви Ханават — някои са готови на всичко, за да избягат от онова, от което не можеш избяга. Шелемаса, трябва да идеш при Джастара. Трябва да вземеш думите си обратно.
— Няма.
— Не е твоя работа да съдиш — и въпреки това колко често тези, които нямат правото да съдят, го правят първи, и то с такъв плам и злост! Поговори с нея, Шелемаса. Помогни й да намери малко мир.
— Но как, след като дори само мисълта за нея ме изпълва с отвращение?
— Не казах, че ще е лесно, дъще.
— Ще помисля.
— Добре. Просто не чакай дълго.
Армията се надигна и се раздвижи като звяр, затънал в тинята, последен уморен тласък напред, докато бремето го повлича надолу. Фургоните залитнаха зад теглещите екипи, след като хората се впрегнаха в яремите и изпънаха въжетата. Десетки палатки останаха вдигнати до пръснатите незагаснали огнища и мръсни дрехи, проснати по земята като стъпкани знамена.
Мухи забръмчаха на гъсти облаци и се спуснаха над изгърбените смълчани войници, а високо горе Нефритените странници бяха по-ярки от най-ярката лунна светлина, дотолкова, че Лостара Юил можеше да види всеки детайл по боядисаните щитове на редовните — носеха ги, за да си опазят гърбовете от мухите. Злокобно зеленикавата светлина очертаваше изпити набръчкани лица и придаваше призрачен вид на пустинята. Рояци пеперуди кръжаха над колоната като буреносни облаци.
Лостара стоеше с Хенар Вигълф и гледаше как адюнктата придърпа наметалото си и вдигна качулката. Беше повела лично авангарда, на пет-шест крачки пред всички останали освен тридесетината хундрилски младежи и девойки на капитан Фидлър, развърнати на стотина крачки напред — съгледвачи, които нямаше какво да разузнават. Очите на Лостара не се откъсваха от адюнктата.
— В Блуроуз — заговори Хенар — има един празник на Чернокрилия господар, веднъж на всеки десет години, в най-дългата нощ на зимата. Върховната жрица се загръща в черно и води процесията през града.
— Чернокрилият господар е вашият бог?
— Неофициално и под подозрителния поглед на ледериите. Силно отричан всъщност, но тази процесия е едно от малкото неща, които не забраниха.
— Празнували сте най-дългата нощ на годината?
— Не точно. Не така, както биха го правили селяци всяка зима, за да отпразнуват идването на сеитбения сезон — твърде малко ферми има около Блуроуз. Ние сме предимно морски народ. Предназначен е да призове бога ни, предполагам. Не разбирам много от тези неща. Пък и беше веднъж на десет години, както казах.