Сакатият бог

Толкова много разбираше вече. За света. За борбата за оцеляване в света. Във всеки свят. Но не можеше да намери думи за всичко това. Откровенията бяха неизразими, твърде необятни, за да ги овладее разумът. Искаше й се да плаче, но сълзите отдавна бяха свършили и единственото ценно, което все още можеше да се намери, бе следващият дъх, който си поемаше, и този след него. Всеки от тях я стъписваше с дара си.

Посегна с разтреперана ръка и изтри кръвта и мръсотията от лицето си. Някаква сянка премина над нея, тя вдигна глава и видя още един прелетял ниско дракон… но не се спусна към пробива този път, извиси се нагоре и сякаш замръзна за миг зад пелената на Светлопада, преди да се понесе назад и да изчезне в ослепителния блясък.

Облекчението дойде така замайващо бързо, че тя се смъкна на колене. Някой се озова до нея и отпусна ръка на гърба й.

— Ваше величество. Вода. Пийте.

Ян Товис вдигна глава. Лицето бе познато само доколкото беше виждала тази жена многократно в тълпата, биеше се с андийска пика. Благодарна и жегната в същото време от чувството за вина, тя кимна и взе меха.

— Изгубили са волята си, ваше величество. Отново. От шока е.

„От шока, да.“

„Половината ми хора са мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият. Също толкова ледерии. А брат ми стои невъзмутимо, все едно че всичко върви по план. Все едно че е доволен от упоритото ни безумство, от това, което направи от всички ни.“

„Ковачът ще огъне желязото под волята си. Ковачът не плаче, когато желязото се бори и съпротивлява, когато се стреми да намери собствената си форма, собствената си истина. Кове меча, докато не набие в него нова истина. Остра и убийствена.“

— Ваше величество, последната кръв е разбита. Аз… видях души, затворени вътре… разпадаха се. Ваше величество… видях как пищят, но не чух нищо.

Ян Товис се надигна. Беше ред вече тя да предложи утеха, но бе забравила как.

— Изгубените вътре, войник, вечно ще стоят на Брега. Има… и по-лоши места, където да си.

Ако можеше, щеше да потръпне от собствения си тон. Толкова безжизнен и студен.

Въпреки това усети как нещо като воля се върна в младата жена. Макар да изглеждаше невъзможно. „Йедан, какво направи от моя народ?“

Преди колко време бе започнало това? В място, където дните не можеха да се отмерват, където единственият ритъм бе вълната и пороят от виещи фигури, този прилив, кипящ в сърцето на мрака, нямаше отговор на този най-прост въпрос. Вдигна меха, пи жадно, а след това със страх и неверие отново се взря в Светлопада.

И в раната, където последните живи все още лиосани от тази страна падаха под мечовете на шейките и андийските пики. Брат й беше там долу. Беше там долу сякаш от цяла вечност, докато частите се оттегляха и други залитаха напред да ги сменят, докато воините от неговата Стража падаха един след друг, докато ветерани от първата битка пристъпваха в челото на мястото им и също започваха да падат, и идваха шейките ветерани — като тази жена до нея.