Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— И къде според вас е това „у дома“? — сопва се тя.
— Някъде в Йоркшир според мен — отвръща Хенри меко.
— Били ли сте в Йоркшир?
— Гостувал съм на приятели.
Леглото скръцва, когато тя става от него. Той преценява по нетърпеливата й въздишка, че по нейна преценка двайсетте му минути са изтекли.
— Там си имат достатъчно уличници според мен — казва тя с горчивина.
На раздяла и двамата изпитват известна неловкост; и двамата съзнават, че Хенри е прекрачил някаква граница, че й е причинил болка. Когато си тръгва, той с ужас забелязва мъката, която е легнала като сянка на лицето й — действително, той дойде тук с надеждата да й вдъхне страх Божи, но мисълта, че е станал причина тя да страда от носталгия, му се струва непоносима. Тя е жизнерадостна по природа — това му е ясно; колко ужасно постъпи той, като пропъди усмивката от лицето й! Тя от своя страна се чуди как да се раздели с него. Горкият дръвник! Ако го целуне, това би нарушило уговорката им. Но да затвори вратата на стаята пред сериозното му, смръщено лице би било страшно грубо.
— Да вървим, сър, ще ви изпратя до долу — казва тя с по-мек тон.
След минута Хенри Ракъм се озовава отново на уличката, вперил поглед в къщата, която току-що е напуснал, към прозореца на горния етаж, през чието мръсно стъкло е гледал със собствените си очи. Тежко бреме е паднало от плещите му, толкова тежко, че мисълта за спасението от него предизвиква у Хенри леко главозамайване. Иисус стои редом с него тук, в мръсната уличка, Господ Бог го гледа от небесата.
Какво облекчение го обзема! Ако не беше мръсотията, би коленичил още тук, за да каже своята благодарствена молитва. Защото тя — тази жена, тази Каролайн — докосна ръката му на раздяла, и го погледна в лицето, а той изобщо не бе обзет от похотливи желания — нито към нея, нито към която и да било от посестримите й. Обичта, която изпита към нея, когато отвърна на усмивката й, бе същата обич, с която се обръща към всеки човек, озовал се в опасност, бил той мъж, жена или дете; тя беше просто една нещастница, несъзнаваща, че пред нозете й се е разтворила пропаст.
Сега вече няма никакви пречки за това, което трябва да се случи между него и всички посестрими на Каролайн в целия този огромен град. Нека другите мъже се стремят към телата им — той и госпожа Фокс ще се стремят да спечелят душите им!
— Прости ми, отче, защото съгреших.
С тези думи, произнесени с детинска припряност, Агнес Ракъм се връща отново в онова тяло, което седеше тук преди тринайсет години. Тя свива несъзнателно рамене, сякаш да отрече няколкото сантиметра, с които е израснала, за да може пред очите й да стои същата част от решетката на изповедалнята, в която се е взирала като дете. Решетката е същата, до последната, ясно запечатана в паметта й подробност — дървените летвички не са нито по-захабени, нито по-лъснати; завеската от избродирана със златни нишки тъкан е все толкова изнищена — нито повече, нито по-малко.
— Колко време е минало от последната ти изповед?
Сърцето на Агнес се блъска в гръдния й кош (пред който в представите й вече не се издига женска гръд), когато тези думи проникват през решетката; блъска се не защото тя се бои от въпросите или от отговорите, които трябва да даде, а защото тя се надява искрено гласът от другата страна да е същият, който я укоряваше и й прощаваше навремето. Същият ли е? Дали е същият? Трудно й е да прецени само по осем произнесени думи.
— Тринайсет години, отче — произнася тя шепнешком. Сензационно признание!
— Защо не си се изповядвала толкова дълго, дъще?
Ухото й почти докосва преградата, но въпреки това тя не може да бъде сигурна дали разпознава гласа.
— Бях много млада, отче — пояснява тя и сега устните й почти докосват решетката, — и баща ми… искам да кажа, моят баща… не вие, отче… и не моят Небесен отец… и не моят…
— Да, да — гласът я подтиква малко раздразнено да продължи, и едва сега Агнес може да бъде сигурна — това е той! Самият отец Сканлън!
— Вторият ми баща настоя да се прехвърлим към англиканското вероизповедание — обобщава тя развълнувано.
— Да не би вторият ти баща да е починал? — пита отец Сканлън.
— Не, отче, той е в чужбина. Но аз съм вече голяма жена, достатъчно възрастна, за да направя сама избора си.
— Много добре, дете мое. Помниш ли с какви думи започва изповедта?
— О, да, отче — възкликва Агнес, малко разочарована задето свещеникът очевидно не споделя убеждението й, че изминалите години са само един кратък миг. Тя едва се удържа да не започне Confiteor на латински (за да му докаже обратното), но все пак решава да се придържа към английския вариант.