Върховното кралство [Наследникът]

Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:

Божествата го бяха избрали.ЕДНА КОРОНАИмаше прокълнатата и славна кръвЕДНА САБЯна най-великите владетели, царували някога.ЕДИН ТРОННо освен на трон, беше наследник на обречена съдба.

Перейти на страницу:

Лорн помисли доста, после прибра пергамента в калъфа, затвори капачката и го пъхна в палтото си.

— Кой знае за това?

— Вие, аз — отговори архиварят — и той — добави, като почеса Исарис по главата.

* * *

Ониксовите гвардейци погребаха Вард два дни по-късно в едно малко гробище в квартала „Кехлибарената ябълка“, където старият ковач беше купил къщата си. Те сами изкопаха замръзналата земя. Цяла нощ бдяха поред. И сами спуснаха ковчега в тясната, замръзнала по краищата яма.

„Нито свещеник, нито речи“ — беше казал Вард.

Желанието му бе зачетено.

Облечени в ризниците си, Лорн и останалите стояха прави и мълчаливи в пустото гробище, под ниското сиво небе. В погледите им се четеше болка. Гърлата им бяха свити.

— Той трябваше да почива в Цитаделата — рече Лорн тихо. — В гробището на квартала на меча.

— Той не би желал това — възрази Нае. — Тук ще почива в мир. Той… Той…

Тя не довърши и дълго мълча, Лорн стоеше до нея и също мълчеше, от уважение към чувствата ѝ.

После тя въздъхна дълбоко и като гледаше право пред себе си, рече:

— В нощта на пожара, когато те намерих полумъртъв в Черната кула…

— Да?

Подозираше какво ще му каже тя.

— Не те освободих аз.

Той кимна. Знаеше.

— Ти беше прикован към пейката за дланите — продължи Нае. — Изпрати ме да търся клещи в сайванта, но вратата беше заключена. Трябваше да я разбия. Това ми отне време. Твърде много време. И когато се върнах към главната кула, те видях да излизаш от пламъците. Пироните още стърчаха от дланите ти. Беше се освободил сам и очите ти бяха черни, черни като… Почти лъщяха. Погледна ме, но не ме видя. Беше страшно. После направи две крачки и се строполи.

Изведнъж на Лорн му стана студено.

Значи така Тъмнината му беше спасила живота първия път.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Не зная.

Хълцане я задуши.

Тогава Лорн я взе в прегръдките си и я остави да се наплаче на воля под снега, който започваше да вали.

Краят на зимата на 1548 година

Обсадата на Арканте

Онова, което бе изречено тази нощ, дълго остана в тайна. Но принц Ирдел се бе уморил да изпълнява дълга си с постоянство и вярност и в своя щета. А мъдростта му не беше ни леност, ни подлост.

Хроники (Книга за войната на тримата принцове)

Срещата бе проведена посред нощ на един от корабите на Върховното кралство, които пазеха реката и осигуряваха блокадата на Арканте. Исандра пристигна с лодка, карана от дванайсет гребци, която се движеше без светлини по черните, ледени води на Ейрдър. Господарката на Арканте носеше дълго палто с качулка, което я пазеше от студа и от погледите. Въпреки мнението на своя Велик Градоначалник, тя бе придружена само от един телохранител. Той ѝ помогна да се качи на борда на „Красивата химера“, чийто мостик беше осветен с факли. Виконт Елвин д’Ералс я очакваше. Поздрави я почтително и мълчаливо я отведе в каютата на капитана. Почука два пъти на вратата, отвори я, без да чака, и изчезна, като покани Исандра да влезе, което тя направи.

Когато вратата се затвори зад нея, Господарката на Арканте свали качулката си и отправи елегантен поклон към принц Ирдел.

— Принце.

— Бъдете добре дошла, госпожо.

— Благодаря ви.

Ирдел помогна на Исандра да свали палтото си, предложи ѝ кресло и греяно вино. Тя прие само да седне и свали ръкавиците си. В каютата, сгрявана от жарта в един мангал, беше приятно топло. Светлината идваше от газена лампа, закачена на тавана, в която грееха три пламъка. Отвън не идваше никакъв шум. Единствено проскърцванията на кораба нарушаваха тишината.

— Госпожо — каза Ирдел, като си сипа чаша вино, — позволете ми най-напред да ви изразя моята признателност за това, че приехте… тази среща насаме, особено при създалите се обстоятелства. Но разполагаме с много кратко време. Нашето отсъствие — вашето, както и моето бързо ще бъде забелязано. Така че позволете ми да премина към най-същественото.

— Моля ви.

Ирдел отпи глътка вино. Това, което се канеше да каже, можеше да се приеме за държавно предателство.

— Госпожо, ние бяхме — вие и аз — играчки за амбицията на кралицата. Тя пожела тази война, тази убийствена обсада може би за да си отмъсти на вас, но най-вече за да ме държи настрана от Двора и да ме дискредитира. Разбрах го много късно и това е най-голямата ми грешка…

— Да ви дискредитира?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?