Есенната република [bg]

— Тогава ще остана тук. — Да се намираш до бог, когато светът щеше всеки момент да рухне, не изглеждаше толкова лоша идея.

Северното крило на небесния дворец се скри от поглед толкова внезапно, че Адамат подскочи уплашено. Участъкът от сградата се срути и на инспектора му отне известно време, за да осъзнае, че самата земя се свличаше и поглъщаше целия палат.

Стените се срутиха навътре и изчезнаха, от разпростиращата се разруха, като пара от изригващ гейзер, се вдигна облак прах. Адом се стегна, лицето му лъщеше от пот и мръсотия, с разкрачена стойка за по-добра опора, ръцете му стояха до тялото с обърнати към двореца отворени длани, пръстите му удържаха въздуха. Вените по дължината на ръцете му бяха изпъкнали, а мускулите се бяха издули, но каквато и магия да бе впрегнал, не успя да забави разрухата.

От ъгълчетата на устата и носа на Адом се стичаха струйки кръв. Потта по лицето му стана кървава, а очите му сякаш щяха да изскочат от скалпа му. Останките от сребърните дворцови порти се срутиха, погълнати от разширяващата се яма.

Адамат отстъпи с безпокойство. Нямаше изгледи ямата да спре да нараства и макар да не можеше да види вътре в нея, имаше смътната представа за дълбочината, от което му се прищяваше да побегне. Той погледна към Адом, чието тяло вече се тресеше като клонка, готова да се скърши, и макар да бе само Чудак и не особено посветен в тези неща, можеше да усети магията, излъчваща се от бога.

Бездната погълна още помещения от сградата и продължи да се разширява, достигнала северното крило и тронната зала. Адамат затвори очи и вдигна глава към синьото небе в израз на желанието да си беше у дома, с Фая и децата.

Трусовете спряха. Земята застина. Без да смее дори да си поеме дъх, инспекторът погледна към земната паст и откри, че е спряла да расте. Въздухът бе изпълнен с прах и пръст, което ограничаваше видимостта му до около петдесет метра напред, но той пак успя да види сянката на северното крило, останало непокътнато.

Един мраморен фонтан се пропука и се плъзна в ямата, сетне въздухът застина. Стори му се, че цялата адранска армия въздъхна облекчено. Предпазливо, изтеглящите се войници спряха и започнаха да пристъпват обратно към двореца, вперили ужасени, но и изпълнени с любопитство погледи.

— Фелдмаршалът! — извика някой.

Адамат установи, че се е затичал напред с още дузина войници. Прахта бе започнала да се уталожва и прояснява, когато той се хвърли на колене до окървавеното тяло, положено на чакълестия път, недалеч от мястото, където се бяха намирали портите на двореца.

Фелдмаршал Тамас бе изгубил ръката си от китката надолу, дрехите му бяха почернели от кръв. Кръвта по челото му беше размазана сякаш някой го беше държал. Тялото му лежеше самотно, потрошено. Адамат притисна ръка до шията му в търсене на пулс. Усети празнина в стомаха си, щом оповести новината.

— Мъртъв е.

Някой изхлипа задавено. Бързо събиращата се тълпа се раздели на две, за да пропусне затътрилия се към тялото Адом, който коленичи от срещуположната на Адамат страна. Богът пъхна ръце под Тамас и повдигна тялото, както дете би повдигнало кукла.