Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Скоро Бадар се върна и им кимна небрежно. Трул даде знак на отделението да го последва и свърна на запад към воините, спрели на предна позиция.
Щом се събраха, обясни набързо плана си и петнадесетимата поеха тихо надолу по склона.
Спуснаха се на шейсет крачки, след което Трул им махна с ръка към главния път. Позицията, на която излязоха, беше точно зад един остър завой. Беше наредил да извадят оръжията си, готови за бой.
Канарт посочи:
— Точно срещу нас, командире. Отделението на Ретал. Усетили са ни.
Трул кимна.
— На позиции. Поразяваме го, щом се озове срещу нас.
Няколко тягостни мига. Зноят на слънцето отскачаше от камъните, прахта кротко лежеше на пътя. Бръмчаха насекоми.
После — леко, едва доловимо „туп-туп“ от бързо приближаващи се стъпки. Звукът изведнъж се усили, право към тях.
Фаредът беше като мъгла — излетя по завоя и профуча покрай тях.
Няколко копия полетяха на височината на прасците, за да го спънат.
Съгледвачът ги прескочи.
Някой изруга, после едно копие изсъска покрай Трул, желязното острие изпращя в гърба на фареда между плешките и прониза гръбнака. Съгледвачът се просна на земята, затъркаля се, краката изритаха и тялото застина.
Прахта пак се слегна и настъпи тишина.
Трул се добра до застиналото сгърчено тяло. Беше момче — четиринайсет, най-много петнайсетгодишно. Зацапаното му с прах лице беше застинало в изненада. Устата се беше изкривила от ужас.
— Убихме дете.
— Враг — каза Канарт до него. — Ледериите трябва да виниш, командире. Те хвърлят деца в тази война. — Обърна се към пътя нагоре. — Добро хвърляне, Бадар. Вече си кръвен.
Бадар слезе при тях и си взе копието.
Третото отделение се появи от завоя. Един от мъжете заговори:
— Така и не го видях.
— Първата ни жертва, командире — рече Алрада Ан.
На Трул му призля.
— Издърпайте тялото от пътя, сержант Канарт. Тази кръв я засипете с пръст. Трябва да продължим.
Мостът изобщо не беше мост. Трул беше идвал тук веднъж и се беше върнал само с въпроси. Като че ли беше построен от един-единствен масивен диск, с прорязани жлебове по ръба, достатъчно широк, за да минат по него осем воини в редица, без да допират раменете си. Дискът беше изправен и запълваше теснината на пролома, а отдолу се пенеше река Катер. Основата на колелото се губеше в тъмния бързей и в мъглата, вдигаща се непрестанно от буйно напиращата вода. За да премине на другата страна, човек трябваше да върви по този извит и хлъзгав ръб. Центърът на огромното колело се виждаше, на три човешки боя долу. Дебели колкото мъжко бедро стволове излъскан камък стърчаха под ъгъл от издатината от двете страни на центъра и като че ли се забиваха навътре в скалната стена от южната страна на пролома.
Отделенията се струпаха на северния край, загледани в дърветата отсреща. Двама едури вече бяха преминали и единият се върна, за да докладва. Никакви следи от съгледвачи, никакви признаци за скорошно лагеруване. Самотният фаред, когото бяха убили, изглежда, беше изпратен далече пред главните сили или пък сам бе поел задачата да проникне дълбоко навътре. Храбростта и желанието да разузнае далече напред му бяха стрували живота.
Трул се приближи до колелото, където каменният ръб се показваше от скалата. Както и преди, преди толкова време, изтри пяната с пръст и откри права резка, толкова тясна, че и кама не можеше да се пъхне в нея, която отделяше съоръжението от грубия камък. Истински диск, наместен по някакъв начин във вдлъбнатината на скалния бряг.
А още по-странното бе това, че дискът се движеше. Въртеше се съвсем бавно на място. В момента беше по средата на един от плитките жлебове, изрязани на успоредни редици пряко на ръба. Трул знаеше, че може да постави стъпалата си върху този първи дълбей и да спре. И стига да имаше търпение, рано или късно — след няколко дни или може би седмица — щеше да се озове на южния бряг на пролома.
Загадка без отговор. Трул подозираше, че дискът изобщо не е замислен за мост. По-скоро бе построен с някаква друга цел. Струваше му се нелогично предназначението му да е само това, за което се бе досетил при първото си идване. В края на краищата съществуваха по-лесни начини да се измерва преходът на времето.
Изправи се и даде знак на воините си да преминат.
Алрада поведе.
Стигнаха на другата страна и се развърнаха за прикритие. Теренът продължаваше да се спуска надолу сред валчести скали, борове и чворести дъбове. След няколко мига щяха бавно да се спуснат, за да потърсят защитими позиции с добър изглед към пътя.
Трул се беше присвил недалече от Алрада и оглеждаше напред, когато чу как воинът изсумтя, отстъпи встрани и изруга тихо.