Разгромът

„Тя е красива, помисли си Мая. Не е като мама, но на мен ми се иска да стана като нея, силна и жизнена. Ще ми се да беше моя майка. Жалко, че е умряла.“

— Сега трябва да спите. Продължавайте да вървите на север. Аз ще ви храня и ще ви упътвам, докато стигнете до Хаги. Ще намерим баща ви и ще го предупредим, докато сме свободни, а после ще спасим Хисао.

Юки уми ръцете им, както бе сторила предишната нощ, но този път ги дари с ласки като истинска майка; докосването й бе осезаемо и реално, не като на дух, но на сутринта момичетата се събудиха сами в пустата гора. Жената призрак отново бе изчезнала.

Мики бе още по-мълчалива от предния ден. Настроението на Мая постоянно се менеше — тя ту се вълнуваше от предстоящата поредна среща с Юки по здрач, ту се поддаваше на страха, че Акио и Хисао са по петите им, или на някакво по-дълбоко безпокойство. Опита се да поприказва с Мики, но отговорите на сестра й бяха лаконични и неудовлетворителни.

— Смяташ ли, че не постъпихме правилно? — попита Мая.

— Вече е твърде късно — отвърна рязко Мики, но после малко поомекна. — Ядохме от нейната храна и приехме помощта й. Нищо не можем да направим; трябва просто да се доберем до дома и да се надяваме, че татко ще се върне скоро.

— Откъде пък си толкова уверена? — попита Мая, раздразнена от сприхавостта на Мики. — Да не би и ти да си повелителка на призраците?

— Не, разбира се! — викна Мики. — Дори не знам какво е това. Не бях чувала за подобно нещо, преди да ми кажеш, че Хисао бил такъв.

Двете се спускаха по стръмен склон. Пътеката криволичеше между големи валчести камъни; изглежда, това бе любимо място на змиите, които явно се събираха тук да се припичат на слънце, и щом гъвкавите им тела се шмугнаха под камъните, Мая не се сдържа и потръпна. Взе да си припомня какви ли не истории, които бе чувала за призраци, сети се и за духа на Акане и как бе дразнила Сунаоми, разправяйки му за мъртвата наложница, без изобщо да вярва на собствените си думи.

— Какво според теб иска Юки? — попита тя.

— Всички духове дирят отмъщение — отвърна Мики. — Тя иска същото.

— Да отмъсти на Акио?

— На всички, които са й причинили болка.

— Виждаш ли, че наистина ти е ясно — рече Мая.

— Защо ни помага да стигнем до Хаги? — попита Мики.

— За да намерим татко, нали така каза.

— Само че той няма да се върне цяло лято — добави Мики, сякаш продължаваше някакъв спор със самата себе си.

Луната се изпълни и после намаля отново, а те продължаваха да вървят. Настъпи шестият месец; наближи лятното слънцестоене. Юки ги посрещаше всяка вечер; момичетата първо свикнаха с нея, а после някак неусетно я заобичаха така, сякаш бе истинската им майка. Оставаше с тях само от залез до изгрев, но всеки ден от пътуването им изглеждаше по-лек, след като знаеха, че тя ще ги чака по здрач. Нейните желания станаха и техни. Всяка нощ им разказваше истории от своето минало — за детството си в Племето, в много отношения подобно на тяхното; за първата голяма скръб в живота си, когато приятелката й от Ямагата изгоряла с цялото си семейство същата нощ, в която Отори Такеши бил убит от войниците на Тохан; за това, как бе донесла Джато — меча на владетеля Шигеру — и го бе връчила на Такео, преди да спасят заедно Шигеру от крепостта Инуяма, и как бе отнесла главата на владетеля в Тераяма съвсем сама, заобиколена от всеобща враждебност. Те се възхитиха от нейната смелост и преданост, бяха потресени и възмутени от жестоката й смърт и трогнати от съдбата на сина й, която ги изпълни с жалост и печал.