Разгромът

— Питам се къде ли са кобилите — рече тя на Мики, когато напуснаха укритието на дърветата и излязоха на следобедната жега. — Аз ги загубих.

— Какви кобили?

— Онези, които Шигеко ни даде да яздим от Маруяма.

Щом започнаха да се катерят нагоре по склона в бамбуковите горички, без да се впуска в подробности, Мая разказа на сестра си за нападението и за смъртта на Таку и Сада. Когато свърши, Мики плачеше беззвучно, но очите на Мая бяха сухи.

— Аз те сънувах — каза й Мики, бършейки сълзите си с ръка. — Сънувах, че си котето, а аз — неговата сянка. Знаех, че ти се е случило нещо ужасно — помълча известно време и после попита: — Акио нарани ли те?

— Замалко не ме удуши, за да ме накара да млъкна, а после ме удари няколко пъти, нищо повече.

— А Хисао?

Мая започна да крачи все по-бързо, докато накрая вече почти тичаше между сребристозеленикавите стволове. Една усойница изпълзя на пътеката пред тях и се шмугна в гъстия храсталак, а някъде отляво чуруликаше малка птичка. Безжалостното бръмчене на цикадите сякаш се усили. Мики също тичаше. Промъкваха се без усилие между бамбуковите дървета, с уверената стъпка на кошути, но още по-тихо.

— Хисао е повелителят на призраците — рече Мая, когато накрая стръмният склон я принуди да забави крачка.

— От Племето?

— Да. Може да бъде ужасно силен, само че не знае как да управлява това свое умение. Никой не го е учил на друго освен на жестокост. Освен това знае как се правят пушки. Сигурно някой му е показал.

Слънцето се бе спуснало зад високите планински върхове от лявата им страна. От юг по небето вече пълзяха ниски облаци; нямаше да има нито луна, нито звезди. Беше минало много време, откакто бяха изяли оризовите кюфтета при светилището. Както вървяха, момичетата почнаха инстинктивно да се оглеждат за храна — ранни гъби под боровете, крехки бамбукови филизи, папрат, макар че не се намираха лесно. От най-ранно детство в Племето ги обучаваха да живеят от земята, да събират нейните листа, корени и плодове както за храна, така и за отрова. Проследиха звука от бълбукаща вода и откриха планинско поточе, където утолиха жаждата си и намериха малки рачета. Изядоха ги сурови и живи, като изсмукаха покритото с тиня месо от крехките им черупки. Продължиха да вървят в сгъстяващия се здрач, докато стана твърде тъмно, за да виждат пътя. Вече се намираха навътре в гората, където имаше множество оголени скали и паднали дървета, които можеха да им послужат за убежище.