Разгромът

Свлече се на земята, разтърсвана от ридания. „Ще сторя същото, помисли си. Не мога да понеса болката.“

Посегна да извади собствения си кинжал, онзи, който винаги носеше скрит в робата си. Колко пъти бе замисляла да сложи край на живота си? В Инуяма, в собствения си дом в Ширакава… после бе обещала на Такео да не го прави преди неговата смърт. Спомни си с неистова болка думите, които му бе казала. Тя го бе предизвикала да си разпори корема и той го бе сторил. Сега тя щеше да направи същото. Почувства прилив на радост. Собствената й кръв и дух щяха да последват неговите.

„Трябва да побързам, каза си. Макото не бива да ме спре.“

Но не Макото накара кинжала да падне от ръцете й; беше детски глас, който извика откъм храма:

— Мамо! — Мики се втурна в градината с боси нозе и разпуснати коси. — Мамо! Ти дойде!

Потресена, Каеде си даде сметка, колко много Мики бе заприличала на Такео, после разпозна и себе си в своята дъщеря, на същата възраст, на прага на женствеността. Навремето тя бе заложница, оставена без грижа и закрила, бе изживяла без майка моминството си. Видя мъката на дъщеря си и си помисли: „Нямам право да усилвам скръбта й.“ Спомни си, че Мики бе загубила своята сестра близначка, и сълзите й рукнаха отново за Мая, за детето й. „Длъжна съм да живея заради Мики, заради Сунаоми и Чикара. И, разбира се, за Шигеко и дори за Хисао или както бъде назован — за всички деца на Такео, за всички наши деца.“

Тя вдигна ножа и го захвърли, после разтвори ръце, готова да поеме дъщеря си в обятията.