Кралица на сенките

Елин бе избягала, вземайки Дориан със себе си.

Каол успя да ù спечели поне толкова време в отчаян опит да спаси и нея, и краля си.

Тази сутрин влетя в къщата му, смееща се през сълзи, и му разказа за посланието от Водачката на Крилото – как ù се отблагодаряваше вещицата, задето бе спасила живота ù. Дориан още го имаше, продължаваше да се бори.

Първоначалният ù план беше да се погрижат и за двамата едновременно – и за краля, и за принца, а Каол се съгласи да ù помогне, да опита да установи връзка с човешкото у Дориан, да го окуражи да се бори за себе си. Докато не видя хората си да висят по оградата на двореца.

Гледката прогони всякакво желание за преговори.

За да има Елин шанс – макар и малък – да освободи Дориан от проклетия нашийник, кралят трябваше да е вън от играта. Дори това да ù костваше дълго чаканото възмездие за семейството и кралството ù.

Каол с радост щеше да му отмъсти от нейно име, както и от името на още мнозина.

Кралят погледна меча му, после лицето му и се изсмя.

– Искаш да ме убиеш ли, капитане? Колко драматично.

Елин и Дориан се бяха отдалечили достатъчно. Блъфът ù се получи толкова добре, че дори Каол повярва в автентичността на Окото – така прецизно го насочи към слънцето, за да засияе синият камък. Той нямаше представа къде е скрила оригинала. Дали изобщо някога го е носила.

Всичко – всичко, което бяха постигнали, което бяха загубили, за което се бяха борили... Всичко се свеждаше до този момент.

Кралят продължаваше да пристъпва към него, а Каол държеше меча пред себе си, без да помръдва от мястото си.

За Рес. За Бруло. За Сорша. За Дориан. За Елин и Едион, и тяхното семейство, за хилядите, загинали в трудовите лагери. И за Несрин, която беше излъгал, която напразно щеше да чака завръщането му, съвместното им бъдеще. Не съжаляваше за нищо друго, освен за това.

Блъсна го черна вълна и Каол залитна назад. Защитните символи гъделичкаха кожата му.

– Ти губиш – пророни задъхано той.

Кръвта се ронеше под дрехите му и започваше да го сърби.

Още една черна вълна, същата като онази, която бе поразила Дориан – която самият принц не бе могъл да понесе.

Този път Каол усети пълната ù мощ – безкрайната агония, обещанието за непоносима болка.

Кралят го доближи. Каол вдигна меча си по-високо.

– Защитните ти символи вече не вършат работа, момче.

Каол се усмихна, вкусвайки кръвта в устата си.

– Добре че стоманата е по-издръжлива.

Слънцето, изливащо се през прозорците, стопли гърба му, сякаш го прегръщаше за утеха. Сякаш му казваше, че е настъпил моментът.

Ще направя всичко по силите си, беше обещала Елин.

А той ù спечели достатъчно време.

Черна вълна се надигна зад краля и погълна светлината в стаята.

Каол разтвори широко ръце и тъмнината го връхлетя, помете го, покоси го и от него остана само сияние – пламтящо синьо сияние, топло и приветливо.