Избрани творби в три тома, том 2

Кратко затишие

След още четири дена той най-сетне се прибра в квартирата си. Том работеше над рецензия за „Ню Демокраси“, където вече беше назначен на постоянна работа. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Е?

— Е?

— Боже мой, Еймъри, къде успя да си докараш тия синини по окото и ченето?

Еймъри се разсмя.

— Това не е нищо.

Съблече сакото си и оголи рамене.

— Виж тук!

Том подсвирна.

— Кой те нападна?

Еймъри отново се изсмя.

— О, всякакви хора. Биха ме. Факт. — Бавно намести ризата си. — Рано или късно трябваше да ми се случи, за което никак не съжалявам.

— Кой беше?

— Как да ти кажа, няколко келнери и двама-трима моряци, и, ако не се лъжа, случайни минувачи. Невероятно усещане. Струва си да те набият само за да го изпиташ. В даден момент краката ти не те удържат и преди още да си се проснал на земята, всеки те разкървавява за последно, после те ритат.

Том запали цигара.

— Един ден те гоних от сутринта до вечерта по целия град, Еймъри. Но ти все за малко ми избягваше. Предполагам, че си се завъртял с някаква компания.

Еймъри се строполи в едно кресло и му поиска цигара.

— Сега трезвен ли си? — подигравателно попита Том.

— Горе-долу. Защо?

— Да ти кажа тогава, Алек напусна квартирата. От доста време Техните го бяха подгонили да се прибира вкъщи и той най-после…

Болка прониза Еймъри.

— Жалко.

— Да, жалко. Ако решим да останем тук, ще трябва да си намерим нов съквартирант. Вдигат наема.

— Добре. Вземи когото искаш. Оставям тая работа на тебе.

Еймъри влезе в спалнята си. Първото нещо, приковало погледа му, беше една снимка на Розалинд, която бе възнамерявал да монтира в рамка, а междувременно я бе подпрял на огледалото върху тоалетката си. Погледна я, без нищо да почувства. След ярките портрети, които паметта му съдбовно бе вградила в настоящите му дни, тази нейна снимка изглеждаше странно недействителна. Върна се в общата стая.

— Имаш ли някаква картонена кутия?

— Не — отвърна Том озадачен. — Откъде да имам? Чакай, може да се намери в стаята на Алек.

В края на краищата Еймъри откри каквото търсеше, върна се при тоалетката, отвори едно чекмедже, догоре пълно с писма, записки, част от верижка, две малки носни кърпички и няколко снимки. Докато грижливо ги прехвърляше в кутията, мисълта му се отнесе към някаква книга, чийто герой, след като съхранявал цяла година парченце от сапуна на своята изгубена любима, накрая си бе измил ръцете с него. Засмя се и си затананика „Когато си отиде“… Замлъкна изведнъж…

Канапът му се изплъзна два пъти, но той успя да го завърже, пусна пакета в дъното на куфара си, хлопна капака и се върна в голямата стая.

— Излизаш ли? — Гласът на Том издаде скрита тревога.

— Ъхъ.

— Къде?

— Не зная още, старче.

— Хайде да вечеряме заедно.

— Съжалявам. Обещах на Сюки Брет, че ще вечерям с него.