Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
…Намираше се в стая и Карлинг му говореше нещо за възел във връзките на обувките му.
— Ккарай да ввърви — успя да изговори в дрямка. — Ще спя с тях.
Още алкохол
Събуди се със смях и очите му лениво обходиха помещението — очевидно стая с баня в добър хотел. Главата му бръмчеше и пред погледа му изплуваха, размазваха се и се разсейваха картина след картина, но освен желанието да се смее ни една от неговите реакции не бе ясно осъзната. Протегна ръка към телефона до леглото.
— Ало, кой хотел е тук?… „Никърбокър“? Отлично, донесете ми две уискита със сода…
Полежа известно време, гадаейки отпуснато дали ще му качат бутилка или две малки чаши. После се изтръгна с усилие от постелята и се потътри към банята.
Когато се появи отново, триейки се мързеливо с хавлиената кърпа, завари в стаята келнера с питието и изведнъж му се прииска да го избудалка. Но като се замисли, реши, че ще бъде под достойнството му, и просто му махна да се оттегли.
Хлътвайки в стомаха му, новият алкохол го сгря и разпокъсаните картини бавно започнаха да се подреждат в кинолентата на вчерашния ден. Той видя отново Розалинд, разплакана и свита сред възглавниците, отново почувства сълзите й върху лицето си. Думите й отзвъняха в ушите му: „Не ме забравяй, Еймъри, никога не ме забравяй…“
— Какъв ад! — преплете гласно езикът му, задави се и се строполи върху леглото, разтърсван от спазми на скръб. След малко отвори очи и устреми поглед към тавана. — Проклет глупак — възкликна отвратен и с могъща въздишка стана и посегна към бутилката. След още една чаша даде воля на всеоблекчаващите сълзи. Нарочно извика в паметта си дребни случки от отлетялата пролет, обличаше в думи чувства, които щяха да откликнат още по-силно на отчаянието. — Бяхме толкова щастливи — промълви, — толкова щастливи.
После отново не издържа и коленичи до леглото, заровил лице във възглавницата.
— Момичето ми… моето момиче… ох…
Стисна зъби тъй здраво, че от очите му рукнаха сълзи като потоци.
— …Момиченцето ми, единственото, което имах, единственото, което исках!… Върни се, върни се! Не мога без теб… не мога… колко сме клети… донесохме си един на друг само страдание… Ще я скрият от мен… няма да я виждам, няма да ми позволят да й бъда приятел. Така ни било съдено… така ни било съдено…
И после отново:
— А бяхме щастливи, безмерно щастливи…
Стана и в транс от чувства се хвърли на леглото, после лежа изтощен, докато бавно схващаше, че през изминалата нощ е бил безпаметно пиян и че в главата му отново се надига дива виелица. Изсмя се, изправи се и отново подири Лета…
По пладне налетя на една компания в бара на хотел „Билтмор“ и развалата започна отначало. По-късно смътно си спомняше, че бе спорил върху френската поезия с някакъв английски офицер, когото му представиха като „Капитан Мазола от пехотата на негово величество“, и помнеше, че на обяд се бе опитал да издекламира „Лунна светлина“; после бе проспал в дълбоко меко кресло почти до пет часа, когато друга компания го намери и го събуди; последва пиянско увещаване на несъвместими темпераменти за изпитанието на вечерта. Избраха си представление в кафе-театъра „Тайсън“, защото кувертът включваше четири питиета — пиесата бе за два монотонни гласа с объркани мрачни сцени и прекалени осветителни ефекти и се следеше трудно при твърде странното поведение на очите му. Впоследствие реши, че трябва да е гледал „Шегата“…
…След това дойде ред на „Кокосовата горичка“, където Еймъри отново си поспа на някакво балконче. А в „Шанли“ мисълта му почти си възвърна логичността и благодарение на грижливо водената сметка за броя на изпитите чаши се изля в съвсем ясна приказливост. Установи, че компанията се състои от петима мъже, двама от които са му бегло познати; разгорещено взе да отстоява правото си да плати своя дял от харча и гръмко упорстваше да уреди въпроса на момента за голямо веселие на масите наоколо…
Някой спомена, че на съседната маса седи известна кабаретна звезда, така че Еймъри се изправи, приближи се галантно и й се представи… което го въвлече в спор първо с кавалера й, а после и с оберкелнера, но понеже бе възприел позата на пресилено изискано благородство… склони да бъде отведен обратно на масата си, след като го отбиха с неопровержимо логични доводи.