Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Ако графът беше тук, очевидното решение щеше да е да обясни на враждуващите барони, че гледа на създалото се положение като на изпитание на способностите им на водачи и че ще отстрани всеки, който се издъни. А и въпросът кой ще е следващият граф на Ламът също можеше да се засегне.
Но ако Началникът на мечовете приложеше този подход, лесно можеше да взриви същото, което се опитваше да предотврати. Както сам често и искрено бе изтъквал, в края на краищата той не беше графът, а благородниците често се вслушваха в нещо и се съгласяваха, щом им го изтъкнат по-висши от тях. Но настръхваха, щом им го каже някой по-нисш, та дори да е същото проклето нещо.
Както обикновено, печелившите щяха да пишат историята, а историята щеше да каже, че губещите са започнали боя и че той е потушен от съчетание на верни баронски бойци и няколко редовни, а всички, които биха могли да се закълнат, че не е точно така, щяха да гният някъде в земята, неспособни да извисят мъртвите си гласове.
Виновна беше самата война, както обикновено. Ако не беше войната, ядрото на ламътските редовни нямаше да е по фронта да се бие с цурани. Щяха да са си тук, в Ламът, а бароните, привикани на съвета, щяха да са само с личната си охрана, тъй че всяка вражда между различни части щеше да е дребен проблем, а не сериозна заплаха. В най-лошия случай можеше да има някой дуел, но най-вероятно нямаше да се стигне до нищо по-сериозно от дребна свада между лакеи в двора на конюшнята.
Сега обаче можеше да се стигне до мащабен бунт или дори по-лошо — градско сражение между въоръжени мъже с дълги години боен опит и по-малко разум, отколкото боговете са дали на саламандрите. В момента изглеждаше, че дори свада между лакеи може да доведе до битка между барони.
Кетол не знаеше как да се справи с това.
Но знаеше как да направи няколко нещица.
Знаеше как да излезе в околността незабелязано. Знаеше как да разфасова убито животно — или бързо да отреже един бут при липса на време да се свърши добре работата — и знаеше как да заблуди другите играчи, докато той държи поне един коз.
Щеше да изглежда, че някой цурански съгледвач се е криел в горичката и е наблюдавал минаващия патрул, оставил мъртвия кон на пътя. Цуранинът не се е сдържал, да добави прясно конско месо към жалкото си продоволствие, а после се е измъкнал, без да остави следи, като най-вероятно е стъпвал в следите на патрула. Знае ли човек: може да е бил дори заличаващият следите на отряд за набези. Цураните бяха умни във военните дела, може би дори достатъчно умни, за да нападнат, когато Кралството най-малко очаква, посред дълбоката зима.
Можеше и да не стане, но мисълта, че наоколо дебнат цурани, като нищо можеше да даде на баронските бойци друга тема за мислене, вместо как да се избият помежду си.
Човек винаги може да се надява.
Глава 10
Слухове
На Стивън Арджънт не му харесваше.
Едва се сдържаше в стола си в Орлово гнездо, забравил за чашата вино на масичката до лакътя си, и гледаше с гняв къса синя керамика в ръката си — макар и само за да не поглежда със също толкова гняв Том Гарнет, който седеше срещу него, чешеше Фантус по врата и чакаше реакцията на Началника на мечовете на донесението си.
Защо всички — дори онзи флибустиер Кетол — непрекъснато го ядосваха? Ядосваше го дори това, че не може да спре Фантус да не се вмъква в Орлово гнездо — но на моменти предпочиташе да се ядосва на него, вместо на по-важни и много по-обезсърчаващи неща.
Например, като това остро парче синя керамика, което държеше на бронята, струпана до стола му, и на донесението на Том Гарнет как и къде са били намерени.
Стивън Арджънт не беше изненадан, че преспите са попречили на патрула на Гарнет да направи пълен кръг около града дори по най-близките пътища. Това се очакваше, но усилието все пак трябваше да се направи, макар и само за да се потвърди колко дълбоко са затънали в снега. Изненадата му бе само в това, че патрулът е загубил само два коня — единия от подхлъзване в снега, а другия — окуцял на връщане: бе очаквал, че ще загубят поне четири. А всяка изненада го дразнеше. Във войнишката служба и във военния занаят си има правило, което той отдавна бе научил: всички изненади са лоши.
Друго правило: всички правила понякога се нарушават.
Не можеше да изброи и на пръстите на едната си ръка случаи, в които да му се е случвало нещо, което смътно да наподобява добра изненада през годините на тази война с цураните, а и през над дузината години военна служба преди тях. Изненадите винаги бяха неща като колоната на подкреплението да закъснее с ден и да дойде с половината сила от това, на което си разчитал, вместо да дойде ден по-рано и с два пъти повече сила. Или врагът на другия рид да се окаже армия вместо рота, никога — патрул вместо рота.