Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— И какво ще правим? — Том Гарнет се намръщи. — Моля за извинение, сър… исках да кажа: какви са заповедите ви?
Стивън Арджънт се усмихна насила.
— Ами, първата ми заповед е да ми оставиш тази вечер да помисля какво да правя по-нататък, втората — този въпрос засега да си остане между нас…
— Ъъъ… Боя се, че е твърде късно за това. Единственият начин да спра хората ми да говорят беше да ги заключа в казармата със стража отвън, но и тогава нямаше да съм сигурен, че тайната ще се опази.
Нямаше нужда да добавя: „А и не ми беше заповядано да заключа хората, които ти трябват, сред другите, за да опазят мира“.
Стивън Арджънт кимна — приемаше обяснението.
— Е, значи се е разнесло. И предполагам, че скоро ще стигне до бароните, ако не е стигнало вече. Няма да е зле да отговоря на въпросите им, преди да са срутили Голямата зала, нали? — Изсмя се насила. — Това последното беше фигура на речта, при това — лошо избрана, предвид обстоятелствата.
Надигна се, а капитанът остави чашата си и също бързо се изправи. Арджънт му махна да си седне.
— О, не ставай. Стой си и си довърши виното, човече — определено си го заслужи, а ще е срам да се похаби дори половин чаша такова хубаво червено риланонско. Представа нямам кога ще можем да получим още от него.
Капитанът се отпусна и бързо вдигна чашата си в чест на Началника.
— Благодаря, сър. Не съм познавач, но рядко съм пил по-хубаво вино. А колкото до това дали са чули бароните — сигурен съм, че са. Разбрах, че слухът вече се разнася по-бързо от стрела на арбалет.
— Хм, значи е време да се поразтъпча — каза Началникът на мечовете. — Едва ли имаш някоя добра новина за мен, нали?
— Моите извинения, нямам. — Том Гарнет поклати глава. — Напоследък добрите вести май са в оскъдица също като пресните продукти. Макар че…
— Да?
— Ами, докато се връщахме в града, въздухът определено като че ли ми се стори малко по-топъл и не мисля, че е само от умората и от начина, по който намирането на тази броня накара сърцето ми да затупти в гърдите. Предполагам, че всяка промяна на времето е добра новина. — Почеса огнедрейка над очите и се усмихна, щом гущероподобното същество изви гръб. — И мисля, че Фантус ме харесва.
Стивън Арджънт се засмя. Не беше кой знае какъв смях — времената общо взето не бяха много смешни, — но си беше съвсем истински.
Пайроджил и Дърайн срещнаха Началника на мечовете, докато слизаше по стъпалата, а те качваха по витото стълбище, за да му докладват.
От разговора им по пътя стана ясно, че докладите им ще са сходни и че неизбежно ще доведат Арджънт до същото заключение, до което бяха стигнали и те двамата, всеки поотделно: нещата в града едва се удържаха, а според начина, по който редовните, градската стража и баронските капитани задържаха капака на гърнето, то вероятно щеше да покъкри още малко, преди рано или късно да изкипи.
Не беше кой знае какво съвпадение, че се срещнаха на път към замъка. И двамата знаеха, че Началникът на мечовете вечеря рано и сам; а и двамата бяха разбрали, че когато им каза, че иска да получава докладите им „на масата“, имаше предвид, че трябва да го потърсят в покоите му и да му докладват насаме, вместо по-късно, когато се събере с благородниците в Голямата зала.
Пайроджил се надяваше, че няма да им се налага да убеждават Стивън Арджънт, че не са нарушили изричната му заповед да се разделят на слизане в града, макар неволно да се тревожеше, че може да направи точно това, и си съставяше наум списък от свидетели.
Това поне не го тревожеше много — какво можеше да направи в края на краищата Стивън Арджънт? Да им отнеме капитанските пагони и едновременно с това да ги освободи от отговорността да натискат капака на гърнето? Едно по-голямшко кръвопролитие щеше да е облекчение след напрежението, което бе изпитал, докато се опитваше да действа като офицер. Цялата тази началническа работа беше доста изнервяща, меко казано.
Не, освобождаването му от това задължение бе най-малката му грижа. Но къде обаче беше Кетол?
Кетол, изглежда, беше разбрал указанията на Стивън Арджънт другояче — според Пайроджил Кетол невинаги се държеше като най-големия умник на света, особено когато се окажеше не в своята си среда, а един затънал в сняг град определено не беше средата му. От друга страна, може би просто беше на няколко минути зад тях.