Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Веднъж, преди много време и съвсем нетипично, се беше сприятелил с един жонгльор.
Жонгльорът беше пътуващ артист, насила привлечен на служба в силите на лорд Съдърленд по време на един от циклите войни с кешийците и местните бунтове, които сякаш никога не секваха в Долината на сънищата. Въпросните военни цикли и бунтове бяха една от причините той, Дърайн и Пайроджил винаги да разчитат на Долината като на резервна дестинация; в Долината винаги имаше работа, въпреки че ако на Кетол не се наложеше никога повече да се изправи отново срещу побеснелите за бой Кешийски псета, нямаше да има нищо против.
Въпросният жонгльор бе зачислен на служба от един излавящ скитници патрул по време на няколкоседмично затишие между две поредни нападения на бунтовници — Кралството беше премахнало робството със закон още преди десетилетия, но по кешийския фронт каторжничеството все още беше нещо обичайно: имаше да се възстановяват военни укрепления и хора без убедителни версии защо са решили да прекосят границата се водеха ренегати. Някои просто вадеха лош късмет, някои пък просто можеха да бъдат освободени, щом ротният сержант или капитан на каторжната рота се убедеше, че каторжникът е безопасен. Кетол винаги беше смятал тази система за странна: ако той например беше кешийски шпионин, щеше да е най-усърдният работник в ротата и да се сприятели с всички. Рано или късно щеше да се озове на свобода и да си върши онова, което е пратен да върши. Убиваните при опит за бягство просто бяха идиоти — солидно доказателство, че не може да са кешийски шпиони. Бяха твърде глупави.
Този път обаче патрулът не събираше работници, а пушечно месо.
Жонгльорът очевидно не беше шпионин, но не разполагаше с убедително обяснение защо е тръгнал по черния път в подножието на Долината сам, вместо да пътува с керван или поне със странстваща трупа. Тъй че все пак се озова при пленниците в работната група. След месец командващият сержант го освободи, но противно на всякаква логика жонгльорът реши да се задържи. Сигурно лагерната храна бе започнала да му харесва.
По това време отрядът на Кетол гледаше за Кешийски псета и същевременно пазеше каторжната група. Та Кетол се запозна с жонгльора и когато младокът реши да остане, след като го освободиха от каторгата, по причини, които и сам не можеше да си обясни напълно, го взе под крилото си. Записа го в наемническата рота, в която служеше и той, чрез един мнителен сержант, който му дължеше малка услуга.
Между упражненията, в които Кетол се опитваше да се прави на учител по фехтовка на нещастния и явно обречен калтак Ками — беше невероятно как някой толкова ловък в жонглирането може да е така непохватен във фехтовката, — този левак му обясни личната си философия, едно към едно. А тя се свеждаше до: „като не знаеш какво да правиш, прави това, което можеш“.
Което звучеше разумно, поне на пръв поглед.
Докато не разбра, че за Ками това означава, че всеки път, щом се почувства отчаян от неспособността си да използва меч и щит, заделя по няколко минути, за да пожонглира в нощта с каквото му попадне — с камъни и камъчета, ако жонгльорският му комплект не му е подръка — докато не премисли нещата.
Винаги се връщаше успокоен и готов да даде всичко от себе си по време на поредния урок, и макар така и да не успя да усвои и най-елементарните правила на боравенето с меча, поне съвсем добросърдечно вложи много часове в работата върху това, а Кетол неволно започна да се възхищава на философията „прави каквото можеш“, макар и да се съмняваше в практичността й.
Вярно, накрая тя не помогна много на горкия Ками, когато първото Кешийско псе, на което се натъкна, лъжливо замахна отдолу, а след това посече отвисоко, при което мечът на жонгльора изпадна от пръстите му, а отсечената му глава изхвърча във въздуха и кацна нелепо изправена, с изненадана физиономия на мъртвото лице…
Но тази философия поне временно беше осигурила на Кетол известна утеха и задоволство. Ако правиш каквото знаеш как да правиш и още малко го подсилиш с нещо новонаучено, можеш поне за мъничко да пренебрегнеш факта, че си се надценил.
Може би тъкмо затова сега Кетол си беше вързал брезенедени и се придвижваше — слава на Гродан, дано крепне племето му — по-скоро по, отколкото през снега на север от Ламът, с платнена торба на рамо.
Придвижването по снега с брезенедени беше ново за него, но следенето на дирите в пустошта му бе съвсем познато, дори когато са дълбоки като конските дири от патрула на Том Гарнет, следа, която и слепец щеше съвсем буквално да може да проследи на допир.
Беше си оставил наметалото с парите в багажния сандък в казармата — надяваше се, че евентуалните крадци ще си намерят други, по примамливи възможности от точно неговия сандък. Оставил беше в единия ъгъл полуприкрита малка кесия с реали с надеждата, че един казармен крадец просто ще вземе нея и няма да търси повече; а след това си беше навлякъл дебелото бяло зимно наметало.