Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Сега вече го мразеха и двете. За баланс обаче това може би щеше да поразсее някои от тях от факта, че се мразят, поне за няколко часа, навярно за ден, а единствената цена щеше да е, че Пайроджил вече си имаше още дузина мъже, от които да пази гърба си в тъмна нощ.
Капитанската заплата изведнъж му се стори твърде ниска за това.
— Това май беше най-добрият начин — рече тихо Макин. — И аз си го помислих, преди да решиш да заговориш.
— Защо тогава не каза нищо? — Пайроджил съжали за думите си в момента, в който се изнизаха от устата му.
— Не е моя работа. — Джуджето сви рамене. — Както казах, капитан Пайроджил, изобщо не е моя работа как се държат по-старшите от мен. Може би помниш, че ти го споделих още когато беше прост войник… кога беше това? Вчера, а?
— Кротясай, Макин — рече намръщено Майло. — Човекът прави най-доброто, което може.
— Все пак не е моя грижа.
— И добре, че не е. — Обърна се към Пайроджил. — Добре, ще направя каквото мога. Но без обещания за успех.
— Гледай да успееш — каза Пайроджил, все едно че като кажеш нещо да се направи, то непременно ще стане — нещо, което винаги беше мразил, когато го правеха офицерите.
Майло се навъси. Сигурно си мислеше същото.
— Моля — добави Пайроджил. Стори му се уместно.
Майло кимна.
— Ще се постарая. Докога?
За това Пайроджил не беше помислил, макар че ако на него му заповядаха, сигурно щеше да го направи.
— Докато те сменят — отвърна накрая; мъчеше се да измисли кого точно да намери да го смени. Погледна към другите наемници в ъгъла, но му се сториха прекалено смръщени. — Назначи си помощник или заместник, ако трябва. Намери по-благонадеждни, а аз ще се погрижа да им се плати, както и на теб.
А как се очакваше наемници да опазят мира между двете враждуващи фракции, макар и в теснотията на кръчма „Счупеният зъб“ — това беше друга работа. Щяха да импровизират, също като него.
— На думи е лесна работа — измърмори Майло. — Може би ако бях сержант…
Пайроджил се изсмя.
— Искаш ли да те предложа на Стивън Арджънт?
— Май не. — Майло поклати глава и се усмихна унило. — Не, определено не. Повишават ме и веднага някой офицер ще ми нареди да опазвам реда из цял Ламът и ще ме накара да си набера още банда други да ми помагат да изгреба морето с вилица.
Плъзна свирката към Макин. Джуджето я взе и се усмихна на Пайроджил.
— Няма ли да идеш да видиш ония да не се загубят по пътя за замъка?
Пайроджил не смяташе, че ще се замотаят, и всъщност не го интересуваше много дали ще поемат право към замъка, или ще пообиколят из града, докато не се скапят от носенето на тежките бъчви… но наистина трябваше да поговори с капитана на Верхайен. Не че думите му щяха да свършат много работа, ако Началникът на мечовете вече се бе провалил. Знаеше, че Стивън Арджънт вече е говорил на капитаните, и доколкото го познаваше, си беше изразил мислите и чувствата кристално ясно.
Което започваше да обяснява защо Началникът на мечовете бе стигнал до тази крайност — да повиши тях тримата, както сам бе признал: не само че не беше сигурен в благонадеждността на баронските капитани, беше сигурен в тяхната неблагонадеждност, поне при сегашните обстоятелства, както бяха скупчени всички натясно, а не можеше да разчита, че онези, на които вярва, ще могат да задържат здраво капака над къкрещото гърне.
Реши, че тревогите му са основателни. Дори всички капитани да бяха съвсем благонадеждни, невероятно компетентни и способни да овладеят всяка ситуация, Ламът бе едновременно прекалено голям и ставаше все по-малък.
Ама много скапан ден!
Особено когато носиш нови капитански пагони, тежки като оловни плочки, които някой е наковал на раменете ти.
Скапан ден, когато с тъга си спомняш много по-активните периоди на война, когато казармите на замъка бяха почти празни, а не натъпкани от пода до гредите, и когато дори баронските войници на графска служба много повече мислеха къде са най-близките нови врагове, а не за старите си вражди.
Пайроджил стана и излезе от кръчмата в суровата замръзнала белота на тоя скапан ден.
Ама наистина скапан ден — човек да стигне дотам, че да се радва, че е навън в студа.
Глава 9
Заговори
Кетол спря.
Единственият звук бе от собственото му дишане, докато оглеждаше загърнатия в бяло пейзаж. Старите навици умират трудно и той се насили да долови звуци в гората между вдишванията. Помисли за абсурдността на мига и неволно си спомни за миналото, докато се вслушваше в пукота на кършещ се лед някъде в далечината и в смътното шумолене на вятъра в голите клони на брези и борове, дъбове и елши.