Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Присвиеше ли се със спуснатата качулка, дори и да не проснеше наметалото над себе си и торбата, увита в парче плат, бял почти колкото пресния сняг, щеше да прилича на малка пряспа, струпана върху някоя скала, или на пън, засипан със сняг.
Може би беше от запознанството му с Гродан или от гледането на яркото слънчево отражение върху снега, но започваше да стига до извода, че сивите наметала, предпочитани от рейнджърите, наистина са нещо разумно в тази обстановка. Повечето зимни дни не бяха тъй ослепително бели като днешния, а мъгливи, сиви, облачни или със снеговалеж и пейзажът се очертаваше в строги контури на абсолютна белота и черни сенки под дърветата. Неутралното сиво щеше да е добър камуфлаж при всякакви обстоятелства. За миг се зачуди дали не може да си намери такова наметало, но после реши, че да мъкне в багажа си и трето наметало ще е просто прекалено; освен това не му се щеше да обяснява на Дърайн и Пайроджил защо е възприел тази нова мода.
След като мина през първия дървесен пояс, навените от вятъра гигантски преспи и няколкото ивици борови иглички, стърчащи през снега откъм подветрената страна, просна наметалото си и полежа няколко минути да си отдъхне — движението през дълбок до бедрата сняг си беше тежък труд, — и след като престана да диша задъхано, върза брезенедените на ботушите си и тръгна с тях.
Вече разбираше произхода на името „брезенеден“ — тромави ходила.
Съвсем на място.
Разбира се, след първите няколко десетки стъпки — внимателно наблюдаваше краката си — стана по-самонадеян и се опита да закрачи по-бързо. Но левият брезенеден веднага настъпи десния и щом вдигна десния си крак, ботушът му се измъкна от кожените вързала, а той самият бухна с лицето напред в снега. Докато нагласи брезенедените — което си беше тежка борба само по себе си, — минаха няколко дълги мразовити минути: трябваше да свали дебелите ръкавици, да върже отново брезенедена за десния ботуш и чак тогава да си пъхне ръцете в благословената топлина на ръкавиците и да продължи напред.
После тръгна по-добре — поне като падаше, брезенедените не се откачиха. След известно време реши, че донякъде му е хванал цаката, макар да подозираше, че в използването на тези неща си има и някои други тънкости, които Гродан знаеше, и съжали, че рейнджърът не ги е споделил с него.
Зачуди се дали да припише този пропуск на злоба, или на глупост и реши, че рейнджърите не са глупави. Обаче не му се беше сторил и злобен. Трябваше да е по-скоро от невъзможността да се обясни всичко в един бърз разговор. Или пък беше странното чувство на рейнджъра за хумор. Кетол познаваше хора, които намираха за смешни още по-странни неща.
Все пак след известно време краката му се научиха да се отбягват един друг и той вече можеше да се движи с почти невероятна за тези обстоятелства бързина. Следите, които оставяха брезенедените му, навярно щяха да се заличат от първия по-приличен вятър, но и да не задухаше силно, клонът, който влачеше зад себе си, щеше да ги прикрие от всекиго, освен от наталийски рейнджър.
На един завой се натъкна на конски труп — кръвта от раната от дългия меч в шията бе зацапала снега в тъмночервено.
Отпечатъците по снега даваха да се разбере много ясно какво е станало: конят се беше подхлъзнал върху парче лед, останало скрито под снега и оголено от колоната отпред. Ездачът беше изхвърлен от седлото и бе паднал в близката пряспа.
Кетол потръпна. Чу в ума си силния трясък на кършеща се кост и кимна одобрително към стъпките, показващи, че ездачът се е осмелил да се доближи до несъмнено ритащите отчаяно копита, за да среже гърлото на коня и с това бързо да приключи болката на обреченото същество. В свалянето на седлото бяха участвали поне дузина мъже, ако се съдеше по следите — стремената вероятно се бяха заклещили под трупа и няколко мъже бе трябвало да го надигнат достатъчно, за да могат да ги измъкнат.
И никой не ги беше безпокоил през цялото това време.
Виещият се в далечината дим подсказваше, че най-близката ферма е поне на миля оттук; вероятността някой селянин да е чул тази сравнително дребна олелия бе дори още по-малка, отколкото някой да се е оказал такъв глупак, че да излезе навън да види какво е станало.
Което беше съвсем добре за Кетол. Извади ножа, остави си багажа и клекна в отъпкания сняг до мъртвото животно. Тежеше поне шест пъти повече от най-голямата сърна, която бе убивал, и сигурно поне веднъж и половина повече от грамадния елен, с който беше хранил отряда цяла неделя в Тъндърхил.