Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Не знаех, че се чувстваш така — казвам предпазливо.
— Разбира се. Ние сме любовници, ние сме съпруг и съпруга, станахме родители на прекрасна дъщеря, бяхме от двете страни на оръдие, но всеки от нас винаги е бил най-важният човек за другия. Не е ли вярно? За кого мислиш през по-голямата част от деня? За кого мислиш всеки ден? За кого според теб мисля аз през цялото време? През цялото време?
— Това не е същото като да обичаш някого — възразявам. — Не искам да чувам никакви думи за любов. Зная, че имаш друга жена; ти знаеш, че обичам Хенри Стюарт. Ще се омъжа за него, ако папата ми даде разрешение за развод.
Той се разсмива и прави жест с ръка, сякаш за да каже, че Хенри Стюарт не означава нищо за него.
— Не, Господи, не, не е същото като обичането, нещо повече е — казва той. — Много повече. Любовта идва и си отива; ако продължи колкото една балада или приказка, това е достатъчно дълго. Сега всички знаят това, включително и кралицата на Англия, Бог да я благослови. За нея любовта е свършила. Но принадлежността продължава. Ти си нещо повече от поредната любов в живота ми. Аз съм нещо повече от фаворит. За мен ти винаги ще бъдеш първата звезда в здрача.
— Говориш за луна и звезди — казвам малко задъхано. — Да не си решил да ставаш поет?
Той ми отправя бавна, прелъстителна усмивка и прошепва:
— Защото именно в нощите мисля за теб. Именно нощите с теб ми липсват най-много.
Нежността на Арчибалд към мен и щедростта му към сина ми продължава, защото той убеждава съвета да провъзгласи Джеймс за крал през лятото, на четиринайсетгодишна възраст. Сега, най-сетне, служителите, които водят домакинството на Джеймс и управляват от негово име, са отпратени. Френските настойници си отиват, лордовете от съвета губят постовете си, ние с Джеймс можем да изберем сами служителите в домакинството си и да се разпореждаме. Възторжено започваме да съставяме списъци на хората, които ще изберем да ни служат, но не става така, както сме се надявали. Вместо да ни позволи да назначим избраните от нас хора, Арчибалд се заема с цялата работа. Назначава свои собствени хора в кралското домакинство и виждаме, че Джеймс все още ще бъде крал само по име.
Всички писма се изпращат, подпечатани от Джеймс, но се диктуват от Арчибалд и се преписват от неговите писари. Цялото богатство се отчита и пази от ковчежника на Арчибалд, охранявано от войниците в замъка. Арчибалд отново държи всички пари. Кралската гвардия отговаря пред капитаните на Арчибалд и пред самия Арчибалд; всички до един са от клана Дъглас. За външния свят Джеймс е крал, но зад високите стени той не е нищо повече от заварен син на Арчибалд. Аз съм вдовстваща кралица, но първо и преди всичко съм съпруга на Арчибалд.
Не се съмнявам, че Арчибалд възнамерява това да продължи вечно: на Джеймс никога няма да му бъде позволено да поеме властта си, аз никога няма да назначавам сама служителите в домакинството си, никога няма да бъда свободна от господството на Арчибалд. Архиепископът на Сейнт Андрюс, Джеймс Бийтън, който беше мой толкова ожесточен враг в миналото, още е оскърбен от загубата на поста си като лорд-канцлер, и успява да ме пресрещне в параклиса в Холирудхаус, когато се моля сама, за да ми предложи подкрепата си. Казва, че другите ще последват примера, който ще дам. Казва, че ще ми помогнат да освободя Джеймс от властния му втори баща.
Но като начало трябва да се махна оттук. Всеки ден, в който седя на масата на Арчибалд с Джеймс до себе си, усилва убеждението, че сме се помирили. Всеки път, когато той ми поднася най-хубавия резен месо или първата глътка от най-хубавото вино, изглежда, че служи на съпругата си любящо и почтително. Дори Джеймс хвърля погледи към мен, за да се увери, че не изпадам под влиянието на чара на Арчибалд. Мисля си за луната на хоризонта и първата звезда по здрач и казвам на Джеймс, че трябва да замина.
Той пребледнява.
— И да ме оставите тук? С него? Отново?
— Длъжна съм — казвам. — Не мога да събера поддръжници, докато съм под един и същ покрив с Арчибалд. Той ме следи денонощно. А не мога да пиша до Лондон за помощ, докато той плаща на пратеника и чупи печата.
— Кога ще се върнете? — пита синът ми хладно. Чувствам как сърцето ми се присвива от болка от начина, по който крие страха си зад рязък тон.
— Надявам се да се върна след броени месеци, навярно дори начело на армия — обещавам му. — Няма да бездействам, можеш да си сигурен в това. Ще те измъкна от него, Джеймс. Ще те освободя.
Той изглежда толкова нещастен, че казвам:
— Франсоа Френски се освободи, а никой изобщо не мислеше, че това ще стане.
— Ще съберете армия? — прошепва той.