Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Сестра ми Мери потвърждава това. В дълго писмо, в което говори за здравето си и за малкото си момче, тя добавя:
… кралицата е много мълчалива и сдържана, докато дворът става все по-шумен и весел. Би си помислила, че е болна, ако видиш колко е слаба и трескава. Сякаш духът е единственото силно нещо у нея, и продължава да пламти в очите ѝ. Започнала е да става нощем за най-ранните утринни молитви и затова, разбира се, вечер е изтощена, бледа като призрак на вечеря. Не мога да сторя нищо, за да я утеша. Никой не може да я утеши.
Всички казват, че раждането на копелето на Кери доказва, че кралят е плодовит и би могъл да има син и законен наследник, ако нашата сестра се съгласи да се оттегли и той да се ожени повторно. Но как може да направи това? Бог я е призовал да бъде кралица на Англия и тя вярва, че ще Му измени, ако се оттегли. След като първо беше омъжена за Артур, го изгуби, а после спечели трона чрез Хари по пряка намеса на Бог, тя не може да го изостави. Не мога да мисля, че това е Божията воля, а епископ Фишър твърди, че не съществуват възможни основания за обявяване на брака за недействителен.
За нея и за мен е ужасно мъчително, че държиш на молбата си за развод пред Ватикана. След като им отне толкова дълго време да отговорят, нима няма да е по-добре да я оттеглиш и да обявиш, че си се помирила със съпруга си? Нали тогава можеш да се погрижиш да се отнасят добре със сина ти, вместо да ни молиш за помощ? Ако сториш това, всичките ти тревоги ще приключат веднага. Скъпа сестро, трябва да ти съобщя, че кралица Катерина мисли като мен. И двете смятаме, че е редно да се върнеш при съпруга си и да закриляш сина си. И двете сме сигурни, че това ще бъде правилната постъпка — не смятаме, че е редно да направиш нещо друго.
Делегация от лордовете, които ме подкрепят, отправя искане да се срещне с Джеймс в Единбургската крепост, и Арчибалд го отвежда тържествено там. Открито го питат дали е наистина свободен, и моето момче отговаря, че никой, дори майка му, не трябва да се бои за него, и че не би могъл да води по-приятен и весел живот от този, който води с Арчибалд — нарича го „свой добър сродник“.
— Възможно ли е това да е вярно? — Хенри Стюарт е с мен, с архиепископ Бийтън, и графа на Ленъкс, когато един от подкрепящите ни лордове идва да докладва. Дейви Линдзи стои в рамката на една врата и слуша като предана хрътка, тъгуваща за господаря си. — Дали Арчибалд не е замаял главата на момчето, като му е предлагал единствено забавления, като е допуснал да бъде покварено?
Обръщаме се към пратеника.
— Младият крал говореше без принуда — казва лордът. — Графът на Ангъс беше с него през цялото време, но момчето можеше да говори открито, можеше да прекоси с три стъпки голямата зала и да се присъедини към нас. Той не го направи. Изрично каза, че майка му не трябва да се бои за него.
— Но аз се боя! — избухвам.
Хенри слага леко ръка на рамото ми и казва:
— Всички се боим.
От залата за аудиенции се чува тропот и тихият шепот на хората, които чакат отвън да се срещнат с мен. Забелязвам как ръката на Хенри посяга към мястото, на което обикновено виси мечът му.
— Очаквате ли някого? — пита той.
Поклащам глава, докато стражите разтварят широко вратата и влиза млад мъж, облечен в кралска ливрея. Разпознавам един от служителите на Джеймс. Той идва право до мен и коленичи.
— Изпраща ме негова светлост кралят — казва той.
Дейви Линдзи пристъпва напред.
— Познавам този младеж — казва. — Добре ли е кралят, Алек?
— Да, в добро здраве е.
— Можете да станете — казвам.
Той се изправя на крака и казва:
— Нося съобщение. Той не пожела да го запише. Негова светлост казва, че е бил принуден да говори пред лордовете по този начин, че е пленник на графа на Ангъс, и че ви умолява да го спасите. Казва, че сте обещали да дойдете за него. Казва, че трябва да изпълните обещанието си.
Допирам ръка до сърцето си, което се разтуптява от молбата на сина ми. Докато говори, младежът осъзнава, че не е редно да се обръща така към една кралица, лицето му се облива в руменина, той пада на едно коляно и казва тихо:
— Изричам думите на негова светлост. Той ме научи да ги кажа точно така.
— Разбирам — леко докосвам с ръка сведената му глава. — Трябва ли да се върнете с отговор?
— Да. Никой не ме видя да излизам и никой не знае къде съм.
— Надявай се — подхвърля Ленъкс кисело.
Момчето се усмихва бързо и дръзко.
— Надявам се — съгласява се.
— Кажи му, че ще дойдем за него — казвам. — Кажи му, че няма да му изменя. Кажи му, че събирам армия, която да ни помогне срещу графа на Ангъс, и че ще го освободим.