Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Момчето кимва.
— Знаете ли, че сега Джордж Дъглас, брат на графа на Ангъс, е управител на домакинството на краля.
— Управител ли? — пита Дейви Линдзи.
Възцарява се ужасено мълчание.
— Тогава животът на краля е в опасност — казва графът на Ленъкс сериозно. — В близост до него няма никой, който го обича. В близост до него няма никой, който не би имал полза от смъртта му.
— Арчибалд не би го убил — протестирам стъписано. — Не можете да твърдите подобно нещо.
Ленъкс се обръща гневно към мен.
— Арчибалд има кралска кръв и е иззел цялата власт на краля. Кралят е поверен на него и никой не може да го освободи. Какво е това, ако не последната стъпка преди затварянето на краля, а после — обявяването му за болен или луд? После има само една малка стъпка до обявяването му за мъртъв, за да може Арчибалд да се самопровъзгласи за крал.
Отдръпвам се ужасено и се свличам в стола си.
— Не би го направил. Познавам го. Никога не би сторил зло на сина ми. Обича го — едва не казвам: „Обича и мен“.
— Няма да го направи, ако му попречим — казва Хенри Стюарт.
Събираме армия, много лордове се присъединяват към нас с въоръжените си арендатори. Някои са заклети врагове на Арчибалд и биха се включили във всякакво нападение срещу него, други се надяват на облагите от битката, но трети — доста многобройни — искат да видят сина ми свободен. Имаме намерение да нападнем новия съюзник на Арчибалд, някогашния ми приятел, изменника Джеймс Хамилтън, графа на Аран, в селото Линлитгоу Бридж, преди Арчибалд да успее да доведе армията си от Единбург. Графът на Аран и кланът Хамилтън държат моста, затова Ленъкс превежда армията си през реката и през мочурлив терен, за да атакува фланга им. Те се обръщат кръгом да го посрещнат, а после армията на Дъглас връхлита от юг. Моите лордове виждат с ужас кралското знаме в тила на войската на Арчибалд. Този коварен злодей, моят съпруг, е довел Джеймс в първата му битка. Довел е Джеймс да гледа как хората на майка му умират в опит да го освободят.
Разбира се, това не е просто злоба, а блестяща тактика. Той използва Джеймс, точно както го използвах аз, когато го накарах, едва тригодишно момче, да предаде ключовете от замъка Стърлинг. Това дете е влачено насам-натам като икона пред хората, откакто се е родило, а сега Арчибалд поставя Джеймс и кралския флаг в сърцето на предателска армия. Половината наши войници отказват да вдигнат оръжие срещу кралското знаме; за тях това е равносилно на светотатство. Графът на Ленъкс се озърта безпомощно, докато съюзниците му се бавят, но мъжете начело на двете армии са люто разярени, крещят обиди, мушкат с пики, секат с брадви и размахват огромни бойни мечове. Кърваво и ужасно е, а Джеймс, хванат като в капан отзад, чува крясъците на мъже, полудели от ярост, и виковете на онези, които падат. Струва му се, че вижда възможност да се измъкне, и пришпорва коня си напред, за да се промъкне през армиите, и точно тогава новият управител на кралското домакинство, Джордж Дъглас, братът на моя съпруг, сграбчва момчето ми за ръката, и го задържа в жестока хватка в облечения си в метал юмрук. Джордж крещи в лицето на момчето ми, че е по-добре да остане с тях, защото кланът Дъглас никога няма да го пусне да си върви.
— Стойте си, където сте, сър, защото по-скоро ще ви разкъсаме на парчета, отколкото да се разделим с вас.
Джеймс, изпълнен с ужас, извръща глава от мъжа, който седи толкова високо на коня си и го държи толкова здраво, но се подчинява. Вече не смее да се опитва да се добере до графа на Ленъкс. Битката спира рязко — била е обречена в мига, в който са издигнали кралското знаме, — и нашите мъже отстъпват и се разпръсват. Предводителят не успява да отстъпи; трябва да оставим графа на Ленъкс ранен на полесражението, а когато намираме тялото му, то е било намушкано многократно, безброй пъти. Войската ни се оттегля назад към замъка Стърлинг, а Арчибалд ни преследва, идвайки зад нас по мръсните коловози, докато лъкатушим през хълмовете и прецапваме през бродовете, и се катерим нагоре и нагоре по скалистия път към замъка, където влизаме забързано, вдигаме моста, спускаме зъбчатата решетка на крепостната врата, и се озоваваме под обсада.
Както ме увери Джеймс преди толкова много години, замъкът Стърлинг е як. Арчибалд не може да го превземе, докато не докара топовете, но няма кой да ни спаси.
— Трябва да вървим — казва Хенри на мен и на архиепископ Бийтън. — Ще трябва да предадем замъка, и ще е по-добре той да не ни намери тук.
Поглеждам го измъчено:
— Предаваме се?