Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Затова много се съмнявам, че Катерина ще ми нареди отново да се върна при съпруга си, и се съмнявам брат ми да настоява, че бракът е до смъртта. Сега разбирам защо е казал на Арчибалд, че ако има убедителни доказателства за допускане на развод, тогава дори един развод между кралски особи от династията на Тюдорите може да се осъществи. Сега зная, че Хари, провъзгласен за Защитник на вярата, който заявяваше, че бракът трябва да продължи до смъртта, вече не мисли така.
А Катерина, сестрата, която ме заплаши, че няма да ѝ бъда сестра, може да открие вместо това, че не е съпруга. А аз ще трябва да съм ангел небесен, за да не си помисля, че коравосърдечието ѝ към мен получи справедливо възмездие.
Ще се срещна със сина си в личния му кабинет, в присъствието само на бившия ми съпруг, Арчибалд, и доверения настойник на Джеймс, Дейви Линдзи. Условието е да не ме придружава никой; трябва да дойда сама. Безсмислено е да се противопоставям на присъствието на Арчибалд, тъй като самият той има власт, голяма колкото на крал; управлява съвета, настойник е на Джеймс. Разполага с всички правомощия.
За тази среща се обличам грижливо в рокля в тъмнозеления цвят на Тюдорите, с по-светлозелени ръкави и огърлица от смарагди, и смарагди върху шапчицата. Питам се дали Джеймс ще ме намери много променена. На трийсет и шест години съм, вече не млада жена, откривам няколко сребристи косъма на слепоочията си. Отскубвам ги и се питам дали сред златото на Мери също вече има сребро? Понякога си мисля, че изглеждам така, сякаш съм имала тежък живот, живот на постоянна борба, а после в други моменти се виждам за миг в огледалото как се смея, и си мисля, че съм все още красива жена, и ако само можех да се омъжа за човека, когото обичам, и да видя сина си на трона на Шотландия, бих могла да бъда щастлива жена и добра съпруга.
Двойните врати на кралския кабинет — който някога беше мой личен кабинет — се разтварят, и аз влизам вътре. Както обеща Арчибалд, стаята е празна, ако не броим него, Дейви и сина ми, който е седнал на трона; краката му едва стигат до пода. Забравям речта, която съм си подготвила, и изтичвам към него.
— Джеймс! О, Джеймс! — възкликвам. Рязко спирам и се снишавам в реверанс, но той вече е слязъл от трона, изтичва надолу по стъпалата и се хвърля в прегръдките ми.
Той е моята любов, той е моето момче, различен и въпреки това напълно непроменен. Притискам го силно към себе си и усещам топлата му глава под брадичката си; пораснал е, откакто го видях за последно. Освен това тялото му е наедряло, а ръцете му около кръста ми са силни. Той казва: „Почитаема майко“, и чувам забавната дрезгавина на момче, чийто глас започва да се изменя. Ще изгуби детинския си дискант и няма да го чуя никога повече. Мисълта за това ме кара да изхлипам, и той се вглежда в лицето ми и честните му лешникови очи се взират право в мен, и разбирам, че съм си го върнала, точно какъвто беше. Простил ми е, липсвала съм му. Така съжалявам, че излъгах надеждите му, но съм толкова изпълнена с наслада да го прегръщам отново! Той се усмихва и аз бръсвам сълзите от очите си и му се усмихвам в отговор.
— Почитаема майко… — е всичко, което успява да каже.
— Щастлива съм… — не мога да довърша изречението, не мога да си поема въздух. — Толкова съм щастлива, толкова щастлива.
Възторгът ми, че виждам Джеймс отново, ме кара да съм благодарна на Арчибалд, че ме допусна отново в Единбург. Маргарет отново е моя дъщеря, идва в покоите ми всеки ден, надзиравам учебните ѝ занимания и тя живее под моите напътствия. Арчибалд има пълна власт над съвета на лордовете; никой не смее да му се противопостави. Ако беше пожелал да ми забрани да вляза в града, можеше да го стори, и никой нямаше да ме защити. Щедър е с мен — не мога да го отрека. Служи на Хари, следва желанията на Англия: всъщност няма избор, но въпреки това се държи мило с мен.
— Нима е възможно наистина да се боиш от мен? — пита с ниския си гальовен тон. — Когато си помисля за кралицата, каквато беше, когато се срещнахме най-напред — ти не се страхуваше от нищо, а аз бях толкова низш служител в домакинството ти, че дори не ме забелязваше. Ами когато се изправи срещу мен зад топовете и те видях да се усмихваш през дима! Не повярвах дори за миг, когато казаха, че се боиш от мен. Не може да те е страх от мен, Маргарет.
— Не ме е страх — казвам, обзета за миг от дързост.
— Разбира се, че не. Ти беше в живота ми като луна на моя хоризонт — съвсем не като обикновена жена.