Повелител на сенките [bg]

И огънят угасна.

— Може и да не се получи. — Сърцето на Ема се блъскаше в гърдите й. Искаше да се получи и едновременно с това — не го искаше. Руните им би трябвало да бъдат по-силни, когато ги създадат заедно, така беше с всички парабатаи. Ала тази сила си имаше предел. Освен ако двамата парабатаи не бяха влюбени. От думите на Джем бе прозвучало така, сякаш тогава силата им би могла да бъде почти безпределна… би могла да нараства, докато не ги унищожи.

Джулиън вече не я обичаше — нали бе видяла начина, по който целуваше онова елфическо момиче. И все пак, трудно щеше да бъде да види неоспоримото доказателство с очите си.

Ала може би така беше най-добре. По-добре бе да се изправи срещу истината възможно най-скоро.

Тя плъзна ръце, сключвайки ги върху стомаха му, и се притисна в него, гърдите й бяха долепени до гърба му. Усети как той се напрегна от изненада.

— Опитай още веднъж. Бавно.

Чу как дишането му се учести. Ръката му се вдигна и стилито започна да рисува още една руна върху камъка.

Инстинктивно, ръцете й се вдигнаха към гърдите му и тя чу как стилито засече и прескочи върху камъка. Сложи длан върху сърцето му и го усети как тупти, как се удря в гърдите му.

Пулсът на Джулиън. Колко пъти го беше чувала или усещала да се блъска в нея като връхлитащ влак. Когато беше на шест години, беше паднала от стената, на която се беше покатерила, и Джулиън я беше уловил. Бяха тупнали заедно на земята и тя бе чула ударите на сърцето му. Помнеше пулса в гърлото му, докато държеше Меча на смъртните в Залата на Съвета. Надбягваха се по брега и след това тя слагаше пръсти върху китката му, за да премери пулса му. Синкопираният ритъм на сърцата им, слял се в пълен синхрон по време на парабатайската церемония. Ревът на кръвта му, докато я изнасяше от океана. Равномерните удари на сърцето му, когато отпусна глава върху гърдите му онази нощ.

Тялото й потрепери от силата на спомена и тя почувства как силата й прелива в Джулиън, увеличавайки могъществото на руната като камшик през ръката, пръстите, стилито му. Огън.

Джулиън си пое рязко дъх и изпусна стилито; върхът му грееше в червено. Дръпна се назад и Ема свали ръце от него. Едва не падна, но той я улови, издърпвайки я в двора на църквата, настрани от сградата. Запъхтени, двамата се взряха в нея: руната, която Джулиън беше нарисувал върху стената, беше прогорила самия камък. Гредите, с които бяха заковани прозорците, започнаха да скърцат и от тях изскочиха оранжеви огнени езици.

Джулиън погледна към Ема. Огънят пращеше и хвърляше искри в очите му, нещо повече от отражение.