Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Ако той не заминаваше, бих разбрала вашия отказ и неговия — също. Но вашият мъж трябва да стои над тия работи — каза Бетси.
— Аз не искам не заради мъжа си, а заради себе си. Не казвайте това! — отвърна развълнуваният глас на Ана.
— Да, но вие не може да не искате да се сбогувате с човека, който се е стрелял заради вас…
— Тъкмо затова не искам.
Алексей Александрович с изплашен и виновен израз се спря и искаше да си отиде незабелязано. Но като размисли, че това би било недостойно, отново се върна, изкашля се и тръгна към спалнята. Гласовете млъкнаха и той влезе.
Ана, със сив халат, с ниско остригана черна коса, която като гъста четка стърчеше на кръглата й глава, седеше на кушетката. Както винаги, когато виждаше мъжа си, оживлението на лицето й веднага изчезна; тя наведе глава и неспокойно се озърна към Бетси. Облечена по най-последна мода, с шапка, кацнала нейде над главата й като абажур над лампа, и тъмносива рокля с полегати тесни ивици на корсажа от едната страна и на полата от другата, Бетси седеше до Ана, изпънала плоската си висока снага и навела глава; тя посрещна с иронична усмивка Алексей Александрович.
— А! — каза тя, сякаш зачудена. — Много се радвам, че сте в къщи. Вие не се показвате никъде и аз не съм ви виждала, откак Ана се е разболяла. Научих всичко за вашите грижи. Да, вие сте забележителен мъж! — каза тя с многозначителен и ласкав поглед, сякаш го награждаваше с орден за великодушие заради неговата постъпка към жена му.
Алексей Александрович студено се поклони и като целуна ръка на жена си, попита я за здравето й.
— Струва ми се, че съм по-добре — каза тя, като отбягваше погледа му.
— Но като че имате трескав цвят на лицето — каза той, подчертавайки думата „трескав“.
— Ние говорихме много с нея — каза Бетси, — виждам, че това е егоистично от моя страна и си отивам.
Тя стана, но Ана, която изведнъж се изчерви, бързо я улови за ръка.
— Не, останете, моля ви се. Трябва да ви кажа… не, на вас — обърна се тя към Алексей Александрович и руменина покри шията и челото й. — Аз не искам и не мога да имам нищо скрито от вас — каза тя.
Алексей Александрович изпука с пръстите си и наведе глава.
— Бетси ми каза, че граф Вронски искал да дойде у дома, за да се сбогува, преди да замине за Ташкент. — Тя не гледаше мъжа си и очевидно бързаше да каже всичко, колкото и трудно да й беше. — Аз й казах, че не мога да го приема.
— Мила, вие казахте, че това ще зависи от Алексей Александрович — поправи я Бетси.
— О, не, не мога да го приема, пък и това до нищо не… — Тя изведнъж се спря и погледна въпросително мъжа си (той не я гледаше). — С една дума, не искам…
Алексей Александрович се помръдна и искаше да я улови за ръка.
С първото си движение тя отдръпна ръката си от неговата влажна, с големи издути жили ръка, която търсеше нейната; но след това, изглежда, направи усилие над себе си и стисна ръката му.
— Много ви благодаря за доверието, но… — каза той, като чувствуваше със смущение и досада, че онова, което можеше лесно и ясно да реши в себе си, не може да го обсъжда пред княгиня Тверская, олицетворяваща за него оная груба сила, която трябваше да ръководи живота му в очите на обществото и му пречеше да се отдаде на своето чувство на любов и прошка. Той се спря и погледна княгиня Тверская.
— Е, сбогом, мила — каза Бетси и стана. Тя целуна Ана и излезе, а Алексей Александрович отиде да я изпрати.
— Алексей Александрович! Аз ви познавам като истински великодушен човек — каза Бетси, като се спря в малката приемна и още веднъж му стисна особено силно ръката. — Аз съм чужд човек, но толкова обичам нея и уважавам вас, че ще си позволя да ви дам един съвет. Приемете го. Алексей Вронски е олицетворение на честта, а освен това заминава за Ташкент.
— Княгиньо, благодаря за съчувствието и съветите. Но жена ми ще реши сама въпроса дали може, или не да приеме когото и да било.
Като каза това, той по навик с достойнство повдигна вежди и веднага помисли, че каквито и да са думите, в положението му не можеше да има достойнство. И това той схвана от сдържаната, зла и иронична усмивка, с която Бетси го погледна, като чу думите му.
XX
Алексей Александрович се поклони на Бетси в салона и се върна при жена си. Тя лежеше, но когато чу стъпките му, набързо зае по-раншното си положение и изплашено го загледа. Тоя видя, че тя е плакала.
— Много ти благодаря за доверието към мене — кротко повтори той на руски казаната пред Бетси на френски фраза и седна до нея. Когато говореше на руски и се обръщаше към нея на „ти“, това „ти“ дразнеше неудържимо Ана. — И много ти благодаря за решението. Аз също смятам, че понеже си заминава, граф Вронски няма никаква нужда да идва тук. Впрочем…