Спиращият войната

— Нанрова го пренебрегват — отвърна Вашер. — Вече два пъти променя възгледите си по един и същ проблем. Липсва му убедителност.

— Значи би трябвало да обясни защо си сменя възгледите.

— Би могъл, но не знам. Ако хората разберат, че детето му е било похитено, това може да уплаши някои и да решат, че зад това стоят идриански подстрекатели, каквото и да твърди той. Да не забравяме и упоритата халандренска гордост. Жреците са особено лоши. Споменаването, че дъщеря му е била отвлечена и че е бил притискан да промени политиката си…

— Мислех, че харесваш жреците — каза тя.

— Някои — отвърна той. — Други — не. — Докато го казваше, погледна към платформата на Бога крал. Сузеброн все още не беше пристигнал и бяха започнали без него.

Сири също я нямаше. Това притесни Вивена, понеже бе очаквала да я зърне, макар и отдалече.

„Ще ти помогна, Сири. Този път истински. Първата стъпка трябва да е спирането на тази война.“

Вашер отново се загледа към арената. Изглеждаше угрижен.

— Какво има? — попита тя.

Той сви рамене.

— Кажи ми.

— Просто не обичам да оставям Нощна кръв сам задълго.

— Какво ще направи? — попита тя. — Нали го затворихме в килера.

Той отново сви рамене.

— Честно, Вашер. Мислех, че ще се съгласиш, че носенето на дълъг пет стъпки меч публично би било доста очебийно. На всичко отгоре въпросният меч изпуска дим и може да говори в умовете на хората.

— Нямам нищо против да се набивам на очи.

— Аз имам — отвърна тя.

Вашер направи гримаса и тя очакваше, че ще продължи да спори, но накрая той само кимна.

— Права си, разбира се. Просто никога не ме е бивало в прикриването. Дент често ми се смееше и заради това.

Вивена се намръщи.

— Били сте приятели?

Вашер извърна поглед и замълча.

„Привидения на Калад! — помисли тя отчаяно. — Някой ден някой в този прокълнат от Цветовете град ще ми каже цялата истина. Сигурно ще умра от изненада.“

— Ще се опитам да разбера защо Богът крал се бави — каза Вашер. — Изчакай ме тук.

Тя му кимна и той я остави. Вивена се огледа. Доскоро щеше да се чувства задушена от тълпата, но вече бе свикнала с оживените пазарски улици, тъй че човешкото обкръжение не я притесняваше. Освен това го имаше и Дъха й. Част от него беше вложила в ризата си, но беше задържала малко — трябваше да е поне от Първото извисяване, за да мине през портите, без да я разпитват.

Дъхът й даваше възможност да усеща живота както обикновен човек усеща въздуха: винаги в теб и до теб, носещ прохлада. Чувстваше се леко опиянена от толкова многото хора. Толкова много живот, толкова много надежди и желания. Толкова много Дъх. Попиваше го, затворила очи и заслушана в гласовете на жреците, извисени над шума на тълпата.