Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Няма да си отида, докато не ми отговорите. Предлагам ви нещо, което малцина мъже биха се насилили да предложат. И желая един… разумен отговор.
Беше почти изненадан от думите й:
— Не можете да получите разумен отговор. Разумът няма нищо общо с тоя въпрос. Може да чуете само грубата истина: бих предпочела да умра.
Соумс я погледна смаян.
— О! — каза той. После усети изведнъж, че загубва способността си да говори и да се движи; само потрепера като човек, комуто са нанесли непростима обида, а той сам не знае как да я посрещне или, по-точно, как ще му въздейства тя.
— О! — повтори той. — Дотам ли стигнахме? Наистина? Предпочитате да умрете. Чудесно!
— Съжалявам. Но вие искате да ви отговоря. Не мога да променя истината, нали?
При този странен, трогателен зов Соумс потърси утеха в действителността. Прибра брошката в кутийката, а самата кутийка в джоба си.
— Истината! — каза той. — За жените не съществува такова нещо. Просто нерви… Само нерви.
Чу я да прошепва:
— Но нервите не лъжат. Не сте ли открили това?
Той мълчеше, обладан от мисълта: „Ще намразя тази жена. Ще я намразя.“ Но ще може ли? Ето въпросът! Той хвърли поглед към нея, застанала неподвижно до стената с изправена глава и сключени ръце, сякаш чакаше да я разстрелят.
— Не вярвам нито дума на приказките ви. Вие имате любовник. Ако нямахте, не бихте се държали като… глупачка.
Още преди да зърне израза в очите й, разбра, че е казал нещо неуместно, че се е върнал съвсем неочаквано към словесната свобода от времето на брачния си живот. Обърна се към вратата. Но не можеше да излезе. Нещо дълбоко — най-съкровената и потайна форсайтовска черта, неспособността да отстъпи, невъзможността да разбере, че упорството му е смешно и напразно — не му позволяваше да излезе. Обърна се отново с гръб към вратата, както тя стоеше с гръб към отсрещната стена, без да съзнава колко е смешно да стоят така един срещу друг в двата края на стаята.
— Мислите ли някога за другиго, освен за себе си? — запита той.
Устните на Айрин потрепераха; тя се обърна бавно:
— Минавало ли ви е някога през ума, че аз разбрах своята грешка… своята непоправима, ужасна грешка… още в първата седмица на брака ни; аз се стараех да свикна три години… знаете, че се стараех? За себе си ли го правех?
Соумс стисна зъби.
— Само бог знае какво е било! Аз не можах никога да ви разбера; и никога няма да ви разбра. Имахте всичко, каквото желаехте; можете да го имате отново, дори много повече. Какво толкова неприятно има в мене? Питам ви откровено: какво? — Без да усеща трагизма в своя въпрос, той продължи възбудено: — Не съм сакат, противен, грубиян или глупак. Какво не ви харесва? Какъв тайнствен недъг имам?
Тя само въздъхна в отговор.
Той сключи странно изразително ръце.
— Когато идвах тази вечер тук, аз бях… надявах се… решен бях да туря окончателно точка на миналото, да започна съвършено отначало. А вие ме посрещате с „нерви“, мълчание и въздишки. Не виждам нищо осезаемо. Всичко е някаква… някаква паяжина.
— Да.
Този шепот от другия край на стаята вбеси отново Соумс.
— Е добре, не желая да бъда омотан в тази паяжина. Ще я скъсам. — Той пристъпи към нея. — Слушайте!
Сам не знаеше защо пристъпи към нея. Но когато я наближи, го лъхна изведнъж познатия парфюм на дрехите й. Той сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Целуна не устните, а тънката им стисната черта; тя отблъсна с ръце лицето му и той чу гласа й:
— О, не!
Срам, разкаяние, съзнание, че всичко е напразно, нахлуха в цялото му същество, той се обърна рязко и излезе.
Посещение у Айрин
На гара Падингтън Джолиън видя, че Джун го чака на перона. Получила бе телеграмата му на закуска. Жилището си — ателие и две спални в Сейнт Джонс ууд — тя бе избрала заради пълната независимост, която й осигуряваше. Далеч от наблюдението на мисис Грънди159, непритеснявана от постоянна прислуга, можеше да приема своите „проскубани пилета“ по всяко време на денонощието и често някой нещастен художник без собствено ателие използваше нейното. Тя се радваше на своята свобода и се разпореждаше с личността си с увлечението на девственица; пламенността отредена, но непропиляна за Босини (с която — като се има пред вид форсайтовската й упоритост — сигурно би му дотегнала), тя пръскаше сега по несретниците и бъдещите „гении“ от света на художниците. Живееше всъщност, само за да превръща патиците в лебеди, за каквито ги смяташе. Самата пламенност на покровителството й изопачаваше нейната преценка. Но тя беше честна и щедра; малката й усърдна ръка се бореше винаги срещу гнета на акедемиите и търговците; и макар че доходът й беше значителен, банковата й равносметка често приключваше на пасив.
159
Лице от комедията на английския писател Мортън (1764–1838). Като нарицателно означаващо общественото мнение.