Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Дошла бе на гара Падингтън въодушевена от посещението си у Ерик Кобли. Някаква жалка художествена галерия бе отказала на този неподстриган гений да си уреди самостоятелна изложба. След като бе посетил ателието му, безочливият й управител бе изказал мнение, че „от търговско гледище това би било надбягване с един кон“. Този върховен пример за търговска плахост, проявена към любимото й „проскубано пиле“ (така притеснено, с жена и две деца, че тя трябваше да изтегли за него всичките си пари от текущата си сметка), още караше дребното й, решително личице да пламва от възмущение, а златисточервеникавата й коса — да блести по-ярко. Тя прегърна баща си и се качи веднага във файтона, защото имаше да му говори почти толкова, колкото и той на нея. Оставаше само да се види кой ще започне пръв.
Джолиън успя да каже: „Искам да дойдеш с мене, мила“, но по погледа на сините й очи, който се мяташе като опашка на разтревожена котка, разбра, че тя не го слуша.
— Наистина ли, татко, не мога да тегля нищо от капитала си?
— За щастие можеш да теглиш само лихвите, миличка.
— Отвратително! Не може ли да се промени това? Сигурно има някаква възможност. Бих могла да купя един малък салон за изложби, за десет хиляди лири.
— Един малък салон за изложби — промълви Джолиън — изглежда скромно желание. Но дядо ти го е предвидил.
— Според мене — възкликна разпалено Джун — е ужасно да трепериш за парите си, когато по света има толкова гении, направо смазани от немотия. Аз няма да се омъжа, няма да имам деца; защо да не направя добро, вместо да пазя парите си за неща, които никога няма да се случат?
— Ние сме Форсайтови, мила — отвърна Джолиън с насмешливостта, с която избухливата му дъщеря не бе успяла да провикне; — а Форсайтови, както знаеш, подреждат притежанията си така, че внуците — ако има изгледи да починат преди родителите си — трябва да оставят завещание за наследство, което биха получили само след тяхната смърт. Разбираш ли? Все едно, и аз не разбирам, но фактите са такива; ние живеем с принципа, че щом има възможност богатството да остане в семейството, не бива да излиза вън от него; ако ти починеш неомъжена, парите ти остават на Джоли и Холи и децата им. Нима не е приятно да знаеш, че каквото и да правиш, никой от семейството не ще остане без средства?
— Не мога ли поне да взема назаем тия пари?
Джолиън поклати глава.
— Можеш да наемеш салон, разбира се, но само със средствата от личния си доход.
Джун презрително се изсмя.
— Да, за да остана след това съвсем без средства и да не мога никому да помагам.
— Мило дете — промълви Джолиън, — не е ли все същото?
— Не — каза разсъдливо Джун; — салон мога да купя за десет хиляди лири, което ще се равнява на четиристотин лири годишен наем; а наем ще трябва да плащам по хиляда лири, при което ще ми остават само петстотин лири. Помисли само, татко, какво мога да направя, ако имам този салон. Ще мога веднага да създам име на Ерик Кобли и на толкова други.
— Имената, които заслужават да бъдат създадени, се създават сами с време.
— След смъртта на човека!
— А познаваш ли някого, мила, който е спечелил от това, че се е прочул приживе?
— Да — отвърна Джун. — Ти. — И стисна ръката над китката.
Джолиън се сепна: „Аз ли? — помисли той. — Аха! Тя смята да ми иска нещо. Ние, Форсайтови, постъпваме в такъв случай всеки по своему.“
Джун се притисна по-близо до него.
— Татко — започна тя, — купи галерията, а пък аз ще ти плащам по четиристотин лири годишен наем за нея. Така нито един от двама ни няма да пострада. И ще си вложиш чудесно парите.
Джолиън направи опит да се измъкне.
— Не смяташ ли — запита той, — че е малко неудобно за един художник да купува салон за изложби? Десет хиляди лири са голяма сума, а освен това не съм търговец.
Джун го погледна с възхищение.
— Не си, разбира се, но си отличен делови човек. Убедена съм, че ще изкарам парите. Ще бъде чудесно да натъркаме по този начин носа на разните жалки търгаши и подобните им.
Тя стисна отново ръката на баща си.