Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Ах, господин Фермин, откак се сгодихте, напълно ме забравихте, разбойник такъв.
— Росиито, ти си твърде голяма лъжица за моята уста, пък и сега съм моногамен.
— Айде, айде, тез работи Росиито ги цери с една хубава разтривчица с пеницилин.
Пристигнахме на улица „Монкада“ след полунощ, ескортирайки божественото тяло на Росиито, и я вкарахме в приюта „Санта Лусия“ през задната врата. Оттам извозваха покойниците в една уличка, която изглеждаше и миришеше като хранопровода на пъкъла. Щом се озовахме в мрака на „Тенебрариума“, Фермин се зае да даде на Росиито последни наставления, докато аз търсех дядката, на когото бях обещал последен танц с Ерос, преди Танатос окончателно да си уреди сметките с него.
— Запомни, Росиито, че старчето е възглухичко, та ще трябва да му говориш високо и ясно — разни мръсотийки и пикантерии, както ти си знаеш. Ама не се увличай, защото нямаме намерение да му докараме някой инфаркт и да го пратим в царството небесно, преди да му е дошло времето.
— Спокойно, слънчице, аз съм професионалистка.
Намерих лицето, което щеше да се възползва от тези услуги, в един ъгъл на първия етаж — мъдър отшелник, ограден от стена от самота. Той вдигна очи и ме погледна объркано.
— Мъртъв ли съм?
— Не, жив-живеничък. Не ме ли помните?
— Помня ви не по-зле от първите си обуща, младежо, но като ви видях така, блед като мъртвец, ви взех за видение от отвъдното. Е, не ми дръжте сметка за това. Тук човек губи онова, което вие, външните, наричате способност за различаване. И тъй, значи не сте видение?
— Не. Видението ви чака долу, ако имате добрината да слезете.
Заведох стареца в една мрачна стаичка, която Фермин и Росиито бяха украсили със свещи и напръскали с парфюм, за да й придадат празничен вид. Когато съзря изобилните прелести на нашата андалуска Венера, лицето на дядото се озари, сякаш бе зърнал рая.
— Бог да ви благослови!
— И вас, че да доживеете да видите това — рече Фермин, като даде знак на сирената от улица „Ескудилерс“ да прояви уменията си.
Видях я как взе в обятията си дребния старец с безкрайна нежност, целувайки сълзите, които се стичаха по бузите му. Фермин и аз напуснахме сцената, за да им предоставим заслужено уединение. На излизане, докато криволичехме из онази галерия на отчаянието, се натъкнахме на сестра Емилия, една от монахините, които ръководеха приюта. Тя ни отправи изпепеляващ поглед.
— Някои от пациентите ми казват, че сте вкарали тук фльорца, и сега искат и те!
— Преславна сестро, за какви ни взимате? Нашето присъствие тук е строго екуменическо. Двамата с този момък, който утре ще стане мъж в очите на Светата Майка Църквата, сме дошли да се поинтересуваме от състоянието на пациентката Хасинта Коронадо.
Сестра Емилия повдигна вежда.
— Роднини ли сте?
— В духовно отношение.
— Хасинта се помина преди петнайсет дни. Нощта, преди да почине, един господин дойде да я посети. Да не би да е ваш родственик?
— Отец Фернандо ли имате предвид?
— Не беше свещеник. Представи ми се като Жулиан. Не си спомням фамилното му име.
Фермин ме погледна, онемял от изненада.
— Жулиан е мой приятел — рекох аз.
Сестра Емилия кимна.
— Постоя няколко часа при нея. От години не бях я чувала да се смее. Щом си отиде, Хасинта ми каза, че са разговаряли за миналите дни, когато са били млади. Този господин, рече ми, й донесъл вести от дъщеря й Пенелопе. Не знаех, че Хасинта е имала дъщеря. Спомням си, защото онази сутрин тя ми се усмихна и когато я попитах защо е толкова щастлива, отговори, че си отива у дома, при Пенелопе. Умря призори, в съня си.
Росиито приключи любовния си ритуал малко след това, оставяйки дядката изтощен, но доволен в обятията на Морфей. Когато излязохме, Фермин й плати двойно. Росиито обаче, разплакана от жал при вида на тези несретници, забравени от Бога и от дявола, настоя да даде заработената сума на сестра Емилия, за да може всички пациенти да получат горещ шоколад и кифлички, защото от такава закуска тя, тази кралица на курвите, винаги забравяла житейските неволи.
— Ама и аз съм си една такваз, сантиментална. Ето, вижте туй бедно старче… че той, господин Фермин, искаше само да го прегърнат и да го погалят. Сърцето да ти скъса…
Качихме Росиито в такси с порядъчен бакшиш и закрачихме по улица „Принсеса“, която бе пуста и осеяна с воали от мъгла.
— Трябва да идем да се наспим заради утрешния ден — рече Фермин.