Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
Фумеро дебнеше, скрит зад вратата. Беа не забеляза присъствието му. Когато Каракс се надигна със скок и тя се обърна, предупредена, револверът на инспектора вече докосваше челото й. Паласиос се хвърли да го спре, но закъсня. Каракс вече се надвесваше над него. Дочух далечния му вик, понесъл името на Беа. Проблесна изстрел, който озари стаята. Куршумът прониза дясната ръка на Каракс. Миг по-късно човекът без лице се сгромоляса върху Фумеро. Надигнах се, за да видя как Беа тича към мен, невредима. Потърсих Каракс с угасващи очи, но не го открих. Друга фигура бе заела мястото му. Това беше Лаин Кубер в същия онзи вид, от който бях свикнал да се боя, докато четях страниците на една книга преди толкова години. Тоя път лапите на Кубер се впиха в очите на Фумеро като куки и го помъкнаха навън. Успях да видя как нозете на инспектора се потътриха през вратата на библиотеката, как тялото му се разтърсваше, докато Каракс го теглеше безмилостно към входа, как коленете му се блъскаха в мраморните стъпала, а вятърът плюеше сняг в лицето му, как човекът без лице го сграбчи за гърлото и, вдигайки го като кукла, го хвърли в замръзналия фонтан. Ръката на ангела прониза гърдите му като шиш и прокълнатата му душа се разля, досущ черна пара, и закапа като ледени сълзи по замръзналото огледало на водата, докато клепачите му се склопиха завинаги и очите му се покриха с иглици от скреж.
Тогава рухнах, неспособен да задържа погледа си дори секунда повече. Бяла светлина озари мрака и видях лицето на Беа да се отдалечава в тунел от мъгла. Затворих очи и усетих ръцете на Беа върху лицето си и диханието на гласа й, който молеше Бог да не ме взима и ми шепнеше, че ме обича и няма да ме остави да си ида, няма да ме остави да си ида. Спомням си само, че се разтопих в мираж от светлина и студ, че ме обгърна странен покой, който отнесе болката и бавния огън, изгарящ вътрешностите ми. Видях как двамата с Беа, вече почти старци, крачим ръка за ръка из улиците на Барселона, този омагьосан град. Видях как баща ми и Нурия Монфорт полагат бели рози на гроба ми. Видях Фермин, който ридаеше в прегръдките на Бернарда, и моя стар приятел Томас, онемял завинаги. Видях ги, както човек вижда непознати от прозореца на влак, който се отдалечава твърде бързо. Именно тогава, почти без да го осъзнавам, си спомних лицето на майка ми, което бях изгубил преди толкова години, сякаш стара изрезка внезапно бе изпаднала от страниците на някоя книга. Нейната светлина бе едничкото, което ме придружаваше, докато пропадах в мрака.
27 Ноември 1955
Post mortem
Стаята беше бяла, цялата изтъкана от платна, завеси, ефирни като пара, и искрящо слънце. От моя прозорец се виждаше безкрайно синьо море. Един ден някой ще се опита да ме убеди, че морето не може да се види от болницата „Корачан“, че стаите й не са бели, нито пък ефирни, че през оня ноември морето било като оловен гьол, студен и враждебен, че през онази седмица валял сняг всеки ден, докато погребал и слънцето, и цяла Барселона под един метър снежен саван, и даже Фермин, вечният оптимист, помислил, че ще умра отново.
Вече бях умрял веднъж в линейката, в ръцете на Беа и лейтенант Паласиос, който съсипа униформата си с моята кръв. Куршумът, казаха лекарите, които говореха за мен, мислейки, че не ги чувам, бе строшил две ребра, бръснал леко сърцето ми, прекъснал една артерия и излязъл стремглаво през хълбока ми, като повлякъл със себе си всичко, срещнато по пътя. Сърцето ми спряло да бие в продължение на шейсет и четири секунди. Казаха ми, че на връщане от тази екскурзия във вечността съм отворил очи и съм се усмихнал, преди да изгубя съзнание.
Дойдох на себе си осем дена по-късно. По това време вестниците вече бяха публикували новината за кончината на видния полицейски инспектор Франсиско Хавиер Фумеро, загинал в престрелка с въоръжена банда престъпници, и властите бяха твърде заети да намерят улица или алея, която да преименуват в негова памет. Единственият труп, намерен в старото имение на Алдая, бе неговият. Телата на Пенелопе и нейния син така и не бяха открити.
Събудих се призори. Спомням си светлината, която се лееше по чаршафите като течно злато. Снегът бе престанал и някой бе сменил морето зад моя прозорец с бял площад, на който се виждаха няколко люлки и почти нищо друго. Баща ми, потънал в един стол до леглото ми, вдигна очи и мълчаливо ме погледна. Усмихнах му се и той избухна в плач. Фермин, който спеше като младенец в коридора, и Беа, която държеше главата му в скута си, чуха риданията на баща ми и влязоха в стаята. Спомням си, че Фермин изглеждаше бял и слаб като рубена кост. Казаха ми, че кръвта, течаща във вените ми, била негова, че съм изгубил моята изцяло и моят приятел дни наред нагъвал сандвичи с филе в бюфета на болницата, за да му се образуват нови червени кръвни телца — в случай, че аз имам нужда от още. Навярно това обяснява защо се чувствах по-мъдър и по-малко Даниел. Спомням си, че имаше същинска гора от цветя и че същия следобед — или може би само две минути по-късно, не бих могъл да кажа — през стаята мина цяла върволица, като се почне от Густаво Барсело и племенницата му Клара, и се стигне до Бернарда и моя приятел Томас, който не смееше да ме погледне в очите и когато го прегърнах, избяга, за да си поплаче на улицата. Спомням си смътно дон Федерико, който дойде заедно с Мерседитас и дон Анаклето, учителя. Ала най-вече си спомням Беа, загледана безмълвно в мен, докато всички останали се топяха в радостни възклицания и благодарности към небесата, и баща ми, който бе спал седем нощи на онзи стол, молейки се на един Бог, в когото не вярваше.