Разгромът
- Автор: Хърн Лиан
- Серия: tales of the otori #4
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 978-954-528-754-1
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разгромът». Краткое содержание книги:
Четирийсет и осма глава
В Хофу приливът в началото на петия месец, който предхождаше лятото, настъпи след пладне, в часа на коня19. Пристанището се намираше в най-оживения си период — кораби заминаваха и пристигаха в неспирен поток, възползвайки се от лекия западен вятър, който ги откарваше до Акаши натоварени с продукция от Трите провинции. Гостилници и странноприемници бяха претъпкани с новопристигналите, които пиеха, обменяха вести и истории за пътешествия, изразяваха своя потрес и съжаление за смъртта на Муто Таку, дивяха се на чудото, което се случваше с майка му, хранена от птици в Дайфукуджи, и изказваха възмущението си от Араи Зенко, проявил такава липса на синовен дълг и такова презрение към боговете, за което без съмнение щеше да бъде наказан. Робството под управлението на Тохан и Ногучи и до днес ги изпълваше с ненавист и те нямаха никакво желание да се върнат към онези дни под властта на Араи. Заминаването на Зенко от града бе съпроводено с подигравателни възгласи и други проявления на недоброжелателност — стражите му в края на дългата колона дори бяха замеряни с боклуци, а в някои случаи и с камъни.
Мики и Мая не видяха почти нищо от това отношение; те тичаха невидими, без посока през тесните улички с една-единствена цел — да се озоват колкото се може по-далеч от Хисао и Акио. Дори и на малко разстояние от морето жегата ставаше непоносима; градът бе пропит с миризма на риба и гнили водорасли, а заради тъмните сенки, които се редуваха с ярко слънце, губеха ориентация. Мая вече бе изтощена след безсънната нощ, след срещата с Хисао и разговора с жената призрак. Докато тичаха, тя напрегнато поглеждаше назад, убедена, че Хисао щеше да я преследва; никога нямаше да я остави да си иде. А и Акио сигурно вече бе научил за котето. „Хисао ще бъде наказан“, помисли си, но не беше наясно дали идеята й харесваше, или й причиняваше болка.
Тя усети, че изтощението й пречи да задържи състоянието на невидимост; забави ход да си поеме дъх и видя как Мики също се появява до нея. Уличката на това място беше тиха; повечето хора си бяха по къщите и обядваха. Точно до тях на земята пред малък дюкян бе клекнал някакъв мъж и остреше ножове с точиларски камък, използвайки вода от малкия канал, който минаваше покрай всяка къща. Той скочи изненадан от внезапната им поява и изпусна ножа, който държеше. Мая се почувства отчаяна и безпомощна. Почти без да мисли, грабна ножа и го заби в ръката на мъжа.
— Какво правиш? — викна Мики.
— Трябват ни оръжия, храна и пари — отвърна Мая. — Той ще ни ги даде.
Мъжът се взираше изумен в собствената си кръв. Мая раздвои образа си, мина зад него и го поряза отново, този път по врата.
— Донеси ни храна и пари или ще умреш — нареди му тя. — Сестро, вземи си и ти нож.
Мики вдигна един малък нож, който лежеше върху парче плат, постлано на земята. Сграбчи здравата ръка на мъжа и го въведе в дюкяна. Опулен от ужас, той им показа къде бе прибрал няколко монети, и тикна оризовите кюфтета, приготвени от жена му, в ръката на Мая.
— Не ме убивайте! — възкликна умолително той. — Мразя злостта на владетеля Араи. Знам, че е настроил боговете срещу себе си, но аз нямам пръст в това. Аз съм само един беден занаятчия.
— Боговете наказват обикновените хора заради злонамереността на техния владетел — заяви Мая с престорена заплаха в гласа.
— Защо постъпи така? — попита Мики, след като напуснаха дюкяна, вече въоръжени с ножове, които бяха скрили в диплите на робите си.
— Ще ти кажа по-късно. Сега да намерим къде да се скрием за малко на някое място, където има вода.
Двете поеха покрай канала, докато на пътя, който водеше извън града в северна посока, се натъкнаха на крайпътно светилище и малка горичка около захранван от извор водоем.
Утолиха жаждата си и откриха едно уединено място зад храстите, където седнаха и си поделиха оризовите кюфтета. Високо в короните на кедрите грачеха гарвани, а цикадите цвърчаха монотонно. По лицата на момичетата се стичаха струйки пот, а телата им на границата между детството и женствеността бяха влажни и ги сърбяха.
19
От 11,00 до 13,00 часа. — Б.пр.