![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Върховният крал позна меча на своите предци и леко се оживи. Под воала очите му заблестяха. Тъй като се опитваше да протегне ръка, Алан се впусна, развърза ремъка, който държеше ръката му и му помогна да свие костеливите си пръсти върху дръжката на оръжието. Този допир въодушеви умиращия. Той искаше да се изправи и да задържи Меча на кралете в едно последно предизвикателство, отправено към смъртта. Свещениците умело го освободиха от ремъците, което накара Лорн да си помисли, че всичко това е било подготвено. След това Алан повдигна баща си и не толкова му помагаше да стои прав, а направо го държеше, подпомаган от един свещеник, застанал зад тях. Шепот премина през събралите се и се превърна във възгласи на изненада и възторг, когато Алан — с юмрук, покрил юмрука на баща му — му помогна да размаха легендарния меч.
И изведнъж избухнаха радостни възгласи. Ръкопляскания изпълниха катедралата и се разпростряха навън — в преддверието и по улиците наоколо така че народът на Ориал да разбере какво се случва вътре. Радостта беше искрена и открита, спонтанна. Под огромните сводове виковете и приветствията станаха оглушителни и се удвоиха, когато Алан остана сам и тържествуващ — след като баща му седна на креслото си, — размахваше меча на Върховните крале.
И когато всички камбани на катедралата забиха гръмко, Лорн се обърна и намери сред тълпата погледа на граф Теожен д’Аргор. Нямаше нужда от думи. И двамата най-сетне бяха разбрали какво се подготвяше от месеци.
В Кралските архиви не камбаните на катедралата — които биеха далеч — смутиха съсредоточеността на Сибелиус и го накараха да вдигне поглед от древния регистър, който преглеждаше. А виковете и шумът от блъскане, които се носеха откъм входа и смущаваха обичайното спокойствие в тези стари сгради. Разтревожен, главният архивар се погрижи да затвори железния шкаф, където пазеше най-ценните си документи. После отиде да види какво става. Преди около месец се беше върнал от Цитаделата, където беше помогнал за съставянето на новото кралско завещание, но оттогава нищо не беше смущавало спокойната рутина в Кралските архиви.
Войници от Пурпурната гвардия бяха нахлули и бяха блъснали грубо чирака, който им бе отворил. Сибелиус не се учуди кой знае колко, пурпурните гвардейци бяха известни с това, че ненужно прибягваха до насилие. Но за Сибелиус това не извиняваше насилието.
Особено на това място.
— Какво става там? — извика той възмутен.
Един мъж се обърна към него. Висок, мургав, смръщен, с меч на кръста. Не беше пурпурен гвардеец, но очевидно имаше някаква власт над войниците. Главният архивар никога не го беше виждал.
— Вие ли сте почитаемият Сибелиус? — попита го Далк.
— Аз съм. Какво означава всичко това?
Агентът на Естеверис не отговори. Извади един пергамент от ръкава си и го подаде на Сибелиус.
— Четете — каза той.
Архиварят разгледа печата на Кралския дворец, преди да разпечата червения восък. После разгъна документа и го прочете доста намусено, като вниманието и учудването му растяха колкото повече четеше.
— Това… Това е абсолютно нередно — каза той накрая. — И дума да не става, че ще се подчиня на тази…
Жестока плесница, ударена с опакото на ръката, го прекъсна и го изпрати на пода с разцепена уста и бучащи уши.
— Прочетете по-внимателно — посъветва го Далк, без да повишава тон, докато оправяше ръкавицата си.
След церемонията в преддверието на катедралата на Ориал Лорн видя една много красива жена, която си проправи път през тълпата, за да му предаде някаква бележка. Той се вгледа в младата жена за миг, разбра с кого си има работа и прочете бележката.
— Сега ли? — попита той.
Младата жена кимна.
— Ако обичате, рицарю.
Лорн помисли, после направи гримаса.
— Обичам — каза той и последва младата жена.
Тя го отведе до една от великолепните карети, които чакаха пред катедралата под възторжените приветствия на тълпата, и му отвори вратичката. Лорн влезе вътре, където го чакаше красива и елегантна жена, облечена в палто с висока яка и кожена шапчица, ръцете ѝ бяха пъхнати в маншон. Докато сядаше пред тази, която ръководеше могъщия орден на Лилиите, на Лорн му хрумна мисълта, че в този маншон може да има отровна кама.
— Госпожо Мерил.
— Добър ден, рицарю.
Последният път, когато се бяха видели, беше тук, в Ориал, но при доста по-различни обстоятелства. Тогава Лорн беше смятан за мъртъв и се надяваше на помощта на Лилиите, за да открие кой беше поръчал убийството му. Помощ, която госпожа Мерил му беше отказала.
— Поучително, нали?
— Кое? — попита Лорн, докато каретата потегляше.