![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Не ми казвайте, че не сте разбрал, че току-що присъствахме на коронясването на принц Алдеран.
— Върховният крал не е мъртъв. Освен това наследник на трона е принц Ирдел.
— Ами обяснете го на кралицата…
Лорн се усмихна.
— Къде ме водите?
— В двореца. Нали точно там отиваме всички?
— Така изглежда.
Известно време пътуваха мълчаливо и всеки преценяваше другия, като двама фехтовачи преди да кръстосат шпагите. Тъй като тя беше поискала тази среща, Лорн смяташе, че първото нападение трябваше да дойде от Лилията.
— Трябва да ви поднеса моите комплименти — каза госпожа Мерил.
— Така ли?
— След вашия дуел и осъждането ви всички ви смятаха за изгубен завинаги. А ето че се връщате — по-прославен и по-уважаван от когато и да било.
— Питате се дали връщането на Меча на кралете не е било част от по-голям план, нали? Дали всичко не е било нагласено от кралицата и Естеверис.
— Признайте, че този меч се появява отново точно в най-подходящия момент.
Лорн вдигна рамене.
— Съдбата — рече той.
Беше ред на госпожа Мерил да се усмихне.
— Добре, така да бъде.
После отново стана сериозна, извади един плик от маншона си и го подаде на Лорн.
— Ето.
— Какво е това?
— Отговорът на въпроса, който ми зададохте преди месеци.
Лорн погледна плика, но не посегна да го вземе. Дали наистина съдържаше самоличността, на тази, която бе натоварила Синовете на Освехир да го убият?
Сиреч на кралицата.
— Това трябва да ви е струвало доста скъпо — каза той.
— Много — отвърна госпожа Мерил.
Започваше да се чувства неловко, тъй като Лорн продължаваше да стои невъзмутим пред нея, а тя продължаваше да стои с протегната ръка.
— Но си струваше труда — добави тя.
— Кажете по-скоро, че сега аз си струвам труда. Защото точно за това става дума, нали? Мъртъв не можех да съм ви от никаква полза. Осъден и заточен също. Но сега… Сега съм героят, донесъл Меча на кралете и това вече е съвсем друго нещо…
— Не се правете на по-наивен, отколкото сте. Много добре знаете, че всичко си има цена, че нищо не се получава просто ей така.
— Без съмнение.
— Нямате си представа какви усилия и какво състояние струваха доказателствата, събрани в този плик. Вземете го, рицарю. Не искам нищо от вас в замяна.
— Не днес. Но това ще дойде. Утре. Или вдругиден… Трябваше да ми предложите този плик през лятото, госпожо. Щях да го приема на драго сърце. И при вашите условия.
— Вие… Вие не го искате?
Лорн отново се усмихна като човек, изгубил надежда.
— Забавно — рече той.
Извадена от равновесие, госпожа Мерил стана нападателна.
— И какво ви е толкова забавно?
— Трябваше да ми отговорите, че през лятото не притежавахте този плик. И че следователно не можехте да ми го дадете. Но тогава вие вече знаехте, нали? Лилиите винаги са знаели кой поръча убийството ми.
Тя не отрече.
— Какво значение има? Не искате ли този плик?
Лорн почука три пъти на покрива на каретата.
— Вече не го искам.
— Но защо?
— Защото зная, че кралицата е поръчала убийството ми. Зная го от устата на този, който трябваше да ме убие.
Каретата беше спряла и Лорн слезе.
— Не обръщайте гръб на Лилиите, рицарю.
— За мен беше удоволствие, госпожо.
— Допускате много голяма грешка!
Лорн затвори вратичката и си тръгна.
Лорн не успя да говори с Алан насаме преди края на следобеда. Когато се върна в Кралския дворец, той се възползва от това, че Алан се беше оттеглил, за да си почине преди вечерята, и влезе в княжеските покои, без да поиска да съобщят за него, и в преддверието завари Одрик, който му препречи пътя.
— Моля да ме извините — каза старият слуга, — но принцът желае да не бъде обезпокояван от никого, месир.
— За мен ще направи изключение.
— Той каза „от никого“.
Но Лорн не беше в настроение да се разправя.
Отстрани Одрик въпреки възраженията му, отвори вратата, пред която той бе застанал, и изненада Алан, който, сам в стаята си, излегнат на едно канапе, си приготвяше лула с кеш.
— Моля да ми простите, монсеньор — извини се Одрик, като влезе подир Лорн. — Направих каквото можах, но…
— Няма нищо, Одрик — спокойно отвърна Алан. — Остави ни.
Слугата се поколеба.
— Чу господаря си — каза Лорн през рамо. — Остави ни.
Одрик излезе, като затвори вратата.
— Разочаровам те, нали? — каза Алан и запали лулата си.
В тясното гърне смолата припука и от нея се извиха златистокехлибарени ивици дим, които изглеждаха като оживени от собствен живот.
— Не — каза Лорн.
— Разбира се, че е така. Впрочем от нас двамата ти винаги си бил по-разумен. И по-неприятен.
— Сигурно.